Пир за врани

Марджери танцуваше с братовчедка си Ала, Мега — със сир Талад Високия. Другата братовчедка, Елинор, пиеше вино с чаровното младо копеле на Дрифтмарк, Аурейн Водите. Кралицата не за първи път забелязваше Водите, строен младеж със сиво-зелени очи и дълга сребристозлатна коса. Първия път, когато го видя, за много кратък миг почти си помисли, че Регар Таргариен е възкръснал от пепелта. „Заради косата е — каза си. — Не е и наполовина красив колкото беше Регар. Лицето му е прекалено тясно, а и тази резка на брадичката…“ Веларионите обаче бяха от старо валирианско потекло и някои от тях имаха същата сребриста коса като господарите на драконите.

Томен се върна на мястото си и зачопли с вилица ябълковия сладкиш. Мястото на чичо й беше празно. Най-сетне кралицата го откри в един ъгъл, говореше напрегнато със сина на Мейс Тирел, Гарлан. „Какво има да си говорят?“ На Предела можеше и да наричат сир Гарлан „галантен“, но тя не му вярваше повече, отколкото на Марджери или Лорас. Не беше забравила златната монета, намерена от Кибърн под нощното гърне на тъмничаря. „Златна ръка от Планински рай. А Марджери ме шпионира“. Когато Сенел се появи, за да напълни чашата й с вино, едва се сдържа да не я стисне за гърлото и да я удуши. „Не си и помисляй да ми се усмихваш, измамна кучко. Ще ме молиш за милост, преди да съм свършила с теб“.

— Мисля, че Нейно величество пи достатъчно вино за тази вечер — чу гласа на Джайм.

„Не. Всичкото вино на света не би стигнало, за да изтърпя тази сватба“. Стана от мястото си толкова бързо, че едва не падна. Джайм я подхвана под мишницата и я задържа. Тя се отскубна и плесна с ръце. Музиката замря, гласовете стихнаха.

— Дами и господа — извика високо Церсей, — ако бъдете така добри да излезете с мен навън, ще запалим свещ, за да ознаменуваме съюза на Планински рай и Скалата на Кастърли и новия век на мир и благоденствие за Седемте кралства.

Тъмна и запусната се издигаше Кулата на Ръката, със зейналите отвори на мястото на доскорошните дъбови врати и прозорци. Но дори и така господстваше над двора. Докато се изнизваха от Малката зала, гостите минаваха под мрачната й сянка. Церсей погледна нагоре към зъберите й, загризали пълната есенна луна, и за миг се зачуди колко ли Ръце на колко крале са я превръщали в свой дом през последните три столетия.

На сто разтега от кулата спря и вдиша дълбоко, за да прочисти ума си от замаята.

— Лорд Халайн! Можете да започвате.

Пиромантът Халайн отвърна с: „Хммммм“, размаха факела, който държеше, и стрелците по стените извиха лъковете си и изпратиха запалени стрели през зейналите прозорци.

За миг вътрешността на кулата оживя от светлина: червено, жълто, оранжево… и зелено, злокобно тъмнозелено, цвета на жлъчка, на нефрит и пиромантска пикня. „Веществото“, го наричаха алхимиците, но простолюдието го наричаше адски огън. Петдесет делви бяха поставили в Кулата на Ръката, и дънери, бурета с катран и по-голямата част от ценните притежания на едно джудже, наречено Тирион Ланистър.

Кралицата можеше да усети горещината на зелените пламъци. Пиромантите твърдяха, че само три неща горят по-горещо от тяхното вещество: драконов огън, подземни огньове и лятно слънце. Някои от дамите ахнаха, щом първите пламъци се появиха в прозорците и заблизаха външните стени като дълги зелени езици. Други завикаха радостно и завдигаха тостове.

„Красиво е — помисли тя. — Красиво като Джофри, когато го полагаха в ръцете ми“. Никой мъж не я беше карал да изпитва такава наслада, каквато бе изпитвала, щом той захапеше гръдта й, за да суче.

Томен зяпаше с ококорени очи пламъците, колкото омагьосан, толкова и уплашен. Марджери прошепна нещо в ухото му и той се засмя. Някои рицари започнаха да залагат колко време ще мине, преди кулата да рухне. Лорд Халайн си тананикаше тихо.

Церсей си помисли за всички кралски Ръце, които бе познавала през годините: Оуен Мериуедър, Джон Конингтън, Карлтон Челстид, Джон Арин, Едард Старк, брат й Тирион. И баща й, лорд Тивин Ланистър; баща й — най-вече. „Всички те сега горят“, каза си и се наслади на тази мисъл. „Мъртви са и горят, всичките, с всичките им заговори, коварства и измени. Сега е моят ден. Мой е замъкът и кралството е мое“.

Кулата на Ръката внезапно нададе стон — толкова силен, че всички разговори секнаха. Запращяха и се пръснаха камъни, част от гор ните зъбери рухна и падна долу с трясък, който разтърси хълма и вдигна облак от прах и пушеци. Щом свежият въздух нахлу през пропукания зид, огънят се устреми нагоре. Зелени пламъци излетяха в небето и се завихриха един около друг. Томен се дръпна уплашено, но Марджери го хвана за ръката и каза:

— Виж, пламъците танцуват. Също като нас, любими мой.

— Вярно — възкликна той удивено. — Мамо, виж! Те танцуват!

— Виждам ги. Лорд Халайн, колко дълго ще горят пламъците?

— Цяла нощ, ваше величество.