Планетата на Шекспир

— Тунелите се използват единствено от тези, които нямат какво да губят — обясни щастливо Хищника. — Единствено от тези, които в действителност нямат друг избор. Да отидат на места, на които няма смисъл да се ходи. Всички планетни тунели водят към планети, на които може да се живее. С въздух за дишане. Не твърде горещи, не твърде студени. Не към такива места, които могат да те убият. Но към много безполезни места. Много места, където няма никой и може би никога не е имало.

— Хората, които са построили тунелите, трябва да са имали причина да посещават толкова много планети, дори тези планети, които ти наричаш безполезни. Би било интересно да се разберат подбудите им.

— Единствените, които могат да ти кажат — рече Хищника, — са тези, които са конструирали тунелите. А тях ги няма. Те са или някъде другаде, или изобщо никъде. Никой не знае кои са били или къде да ги търси.

— Но някои от тунелните светове са населени. Имам предвид, населени с хора.

— Това е така, ако дефиницията на хора се разшири и не е толкова придирчива. На много от тунелните планети лесно си навличаш неприятности. На последната, на която бях преди тази, неприятностите не само ти се стоварват лесно, но са и големи.

Вървяха бавно надолу по пътеките, които се виеха между постройките. Гъстият храсталак пред тях избуяваше, за да скрие пътеката. Пътеката завършваше непосредствено от другата страна на врата, която водеше в една от сградите.

— Ще вляза вътре — рече Хортън. — Ако ти не искаш, чакай ме отвън.

— Ще чакам — отвърна Хищника. — Вътре в тях ме полазват тръпки по гърба и ми се повдига.

Вътрешността на постройката бе тъмна. Въздухът бе влажен и с дъх на мухъл, а студът пронизваше до костите. Обзет от напрежение, Хортън усети подтик да напусне, да се потопи отново в слънчевата светлина. Витаеше някаква неопределена отчужденост, чувство като за място, в което човек няма право да бъде, усещане, че се натрапва на нещо, което е трябвало да се държи скрито на тъмно.

Като съзнателно закова здраво на място краката си, той остана, въпреки че започна да чувства пролазването на тръпки нагоре-надолу по гърба си. Постепенно очите му привикнаха към мрака и можеше да различи очертанията. До стената от дясната му страна се намираше нещо, което не можеше да е друго, освен дървен долап. С времето бе станал съвсем крехък. Хортън имаше чувството, че ако го удареше, щеше да се разпадне. Вратичките му се държаха затворени с дървени райбери. До долапа стоеше дървен четирикрак тезгях, по чиято повърхност минаваха големи пукнатини. Върху него имаше глинен съд — кана за вода може би, с отчупено от ръба триъгълно парче. На другия край на тезгяха стоеше предмет, който приличаше на ваза. Със сигурност не бе глинена. Наподобяваше стъкло, но слоят от фин прах, който покриваше, всичко, правеше невъзможно да се определи точно. До тезгяха се намираше нещо, което трябваше да е стол. Имаше четири крака, седалка и наклонена облегалка. На единия от заострените нагоре ъгли на облегалката висеше парче плат, което може да е било шапка. На пода пред стола лежеше това, което изглеждаше да е чиния — овална форма с керамична белота, а върху чинията имаше кост.

Нещо, каза си Хортън, е седяло на стола — преди колко години? — и е държало чиния в скута си, яло е парче месо, може би е държало парчето с ръцете си или с каквото му е служело за ръце, изгризало го е до кокал, подръка му е била каната с вода, макар вероятно да не е било вода, а кана с вино. И след като е свършило с парчето месо или е изяло толкова, колкото му се е искало, поставило е чинията на пода и после може би се е облегнало назад, като е потупало пълния си корем с известно задоволство. Оставило е на пода чинията с месото в нея, но повече никога не се е върнало да я вдигне. И никой друг не е дошъл да вдигне чинията.

Хортън стоеше като омагьосан и гледаше тезгяха, стола, чинията. Част от отчуждеността сякаш се бе изпарила, тъй като тук картината бе взета от миналото на хора, които независимо от външния си вид притежаваха някои общи елементи на едно човечество, разселило се вероятно из цялата вселена. Среднощна закуска може би — и какво се е случило, след като среднощната закуска е била изядена?

Стол, на който да се сяда, тезгях, на който да се сложи каната, чиния, в която да се държи месото — и ваза, за какво ли е била вазата? Състоеше се от кълбовидно тяло, продълговато гърло и широка основа за поставяне. По-скоро бутилка, отколкото ваза, помисли си той.

Пристъпи напред и протегна ръка към нея, но като се пресегна, закачи шапката, ако е било шапка, която висеше на стола. При докосването и шапката се разпадна и изчезна в малък облак прах, който се понесе във въздуха.

Ръката му хвана вазата или бутилката и като я повдигна, Хортън видя, че кълбовидното и тяло бе гравирано с картини и знаци. Като я държеше за гърлото, той я приближи към лицето си, за да разгледа декорациите и.