Планетата на Шекспир

Странно същество стоеше в помещение с островръх покрив и с малка топка на върха на покрива. Във всеки случай изглеждаше, помисли си той, че съществото стои в метална кутия, която би могла да се използва за съхраняването на чай. А съществото хуманоид ли бе, или просто животно, изправило се на двата си подобни на пръти задни крака? Имаше само една ръка и голяма опашка, която стърчеше нагоре край изправеното му тяло. Главата бе една топка, но от нея се простираха, нагоре и настрани шест прави линии: три наляво, две надясно и една се издигаше право нагоре.

Като завъртя бутилката (или вазата?), пред очите му се появиха други гравюри — хоризонтални линии между две основни черти, разположени едната над другата, и изглежда, свързани помежду си с вертикални линии. Постройки, почуди се той, като вертикалните линии представляваха стълбовете, поддържащи покрива? Имаше множество завъртулки и изкривени кръгли знаци, няколко нееднакви означения на къси редове, които бе възможно да са думи на неизвестен език. И нещо, което би могло да представлява кула, от върха на която се подаваха три фигури, приличащи на лисици, взети от някаква стара легенда от Земята.

Застанал на пътеката отвън, Хищника го викаше.

— Хортън, всичко наред ли е при теб?

— Всичко е наред — отговори Хортън.

— Загрижен съм за теб продължи Хищника. — Моля те, няма ли да излезеш? Изнервяш ме, като стоиш там.

— Добре — рече Хортън, — щом те карам да си нервен. Той се обърна и излезе през вратата, като все още държеше бутилката.

— Намерил си интересен съд — каза Хищника, като го изгледа с известно неодобрение.

— Да, виж тук. — Хортън повдигна бутилката и бавно я завъртя. — Изображения на някакъв вид живот, макар да ми е трудно да кажа точно какво представляват.

— Шекспир намери няколко подобни. Също с означения по тях, но не точно като твоите. И той много се чудеше какво са.

— Биха могли да са изображения на хора, живели тук.

— Шекспир каза същото, но с твърдението си определи, че са само митове за хората, които са живели тук. Обясни, че митовете са спомени на расата, неща, за които паметта, често изневеряваща, казва, че са се случили в миналото. — Хищника не го свърташе на едно място. — Нека да се връщаме. Стомахът ми къркори от глад.

— Моят също — добави Хортън.

— Имам месо. Убих го едва вчера. Ще дойдеш ли да хапнеш с мен?

— С най-голямо удоволствие — отвърна Хортън. — И аз имам провизии, но те не са толкова хубави, колкото е месото.

— Месото още не се е вмирисало — обясни Хищника. — Но ще убия отново утре. Обичам месото, когато е прясно. Ям го вмирисано само в случай на нужда. Предполагам, че подлагаш месото на огън, както го правеше Шекспир.

— Да, обичам го сготвено.

— Има достатъчно сухи дърва за огъня. Натрупани са близо до къщата, готови за подпалване. Отпред имам огнище. Предполагам, че си го видял.

— Да, видях огнището.

— А другият? И той ли яде месо?

— Той изобщо не яде.

— Невероятно — учуди се Хищника. — Как поддържа силата си?

— С това, което се нарича батерия. Тя му дава друг вид храна.

— Мислиш, че този Никодим ще поправи тунела веднага? Когато бяхме там, изглежда, искаше да кажеш това.

— Мисля, че ще е необходимо време — отговори Хортън. — Той няма представа какъв е проблемът и никой от нас не може да му помогне.

Вървяха по криволичещата пътека, по която бяха дошли.

— Откъде е тази смрад? — попита Хортън. — Като от мърша или нещо по-лошо.

— От езерото е — рече Хищника. — Езерото, което трябва да си забелязал.

— Видях го, като идвахме.

— Миризмата му е много противна — каза Хищника. — Шекспир го кръсти Вонящото езеро.

12

Хортън клечеше пред огъня и наблюдаваше парчето месо, което се печеше над жаравата. Хищника седеше срещу него от другата страна на огъня и разкъсваше със зъби своето дебело парче сурово месо. Муцуната му бе изцапана с кръв, която се стичаше по страните му.

— Нали нямаш нищо против? — попита той. — Стомахът ми направо умира за напълване.

— Съвсем не — отговори Хортън. — Моят ще почака още минута.

Слънцето на късния следобед топлеше гърба му. Горещината на огъня го биеше в лицето и той изпитваше наслада от приятната обстановка на бивака. Огънят бе разположен точно пред снежнобялата постройка, от чиято фасада черепът на Шекспир им се хилеше. Всред тишината се дочуваше само бълбукането на ручея, който изтичаше от извора.

— След като свършим — рече Хищника, — ще ти покажа нещата на Шекспир. Всичките съм ги увил внимателно. Интересуват ли те?

— Да, естествено — отвърна Хортън.

— В някои отношения — продължи Хищника — този Шекспир бе досаден човек, въпреки че го обичах много. Никога не разбрах в действителност дали и той ме обичаше, или не, макар да мисля, че ме обичаше. Живеем заедно. Работим заедно много добре. Доста си говорим. Разказваме си един на друг куп неща. Обаче не мога да залича чувството, че той ми се смееше, въпреки че не разбирам защо го е правил. Намираш ли ме смешен, Хортън?

— Ни най-малко — каза Хортън. Трябва да си си го въобразил.