Планетата на Шекспир

— Хищника каза ли нещо друго за това, че ще се присъедини към нас, когато си тръгнем?

— Не. Явно вярва, че ще можеш да оправиш тунела.

— Сигурно е по-добре да не му се казва, но надали ще мога. Никога не съм виждал подобна бъркотия като това контролно табло.

Хищника се върна с клатеща се походка по пътеката.

— Всичко е изчистено — рече той. — Виждам, че си свършил. Хареса ли ти месото?

— Беше чудесно — отговори Хортън.

— Утре ще имаме прясно месо.

— Ще заровим останалото, докато си на лов — каза Хортън.

— Няма нужда да го заравяте. Хвърлете го в езерото. Дръжте си здраво носа, когато го правите.

— Ти това ли правиш с него?

— Естествено — отвърна Хищника. — Най-лесното е. Нещо в езерото го изяжда. Може би се радва, че му хвърлям месото.

— Виждал ли си някога този, който изяжда месото?

— Не, но месото изчезва. Месото плава във вода. Месото, хвърлено в езерото, никога не плава. Трябва да е изядено.

— Сигурно езерото вони така заради твоето месо.

— Не е вярно — протестира Хищника. — Винаги се е разнасяла такава смрад. Дори преди да хвърлям месото. Шекспир е бил тук преди мен и не е хвърлял месо. И той каза, че е воняло още по времето, когато е дошъл.

— Застоялата вода може да мирише много лошо — каза Хортън, — но подобна смрад никога не съм срещал.

— Може да не е истинска вода — предположи Хищника. — По-гъсто е от вода. Тече като вода, изглежда като вода, но не е рядко като вода. Шекспир го нарече супа.

Дълги сенки, протягащи се от групата дървета на запад, бяха пропълзели през бивака. Хищника вдигна главата си и присви очи срещу слънцето.

— Часът на бога почти е настъпил — обяви той. Нека да влезем вътре. Под здравия каменен покрив не е толкова неприятно. Не е като на открито. Все още се чувства, но камъкът филтрира най-лошото.

Вътрешността на къщата на Шекспир бе просто обзаведена. Подът бе покрит с каменни плочи. Нямаше таван — единственото помещение бе отворено до покрива. По средата на стаята се намираше широка маса от камък, а покрай стените имаше каменен нар, висок колкото стол.

Хищника посочи към нара.

— За сядане и за спане. Също място за слагане на неща.

Нарът в задната част на стаята бе отрупан с делви и вази, чудновати предмети, които приличаха на малки скулптури, както и други, за които на пръв поглед не можеха да се намерят имена.

— От града са — рече Хищника. — Неща, които Шекспир донесе от града. Може би са любопитни, но без стойност.

На единия край на масата стърчеше свещ с неправилна форма, закрепена към камъка чрез стеклото се от нея вещество.

— Дава светлина — обясни Хищника. — Шекспир я направи от лойта на месото, което аз убих, така че да я използва за съсредоточаване над книгата. Понякога тя му говореше, друг път той и говореше с помощта на магическата си пръчица.

— Това ли е книгата — запита Хортън, — за която ми каза, че мога да видя?

— Точно така — отвърна Хищника. — Вероятно ще можеш да ми го обясниш. Кажи ми какво е. Питам Шекспир много пъти, но обяснението, което ми дава, не е никакво обяснение. Седя и се измъчвам, за да разбера, а той никога не ми казва. Моля те, кажи ми едно нещо. Защо му е била необходима светлина, за да говори с книгата?

— Това се нарича четене — каза Хортън. — Книгата говори чрез знаците в нея. Трябва ти светлина, за да виждаш, знаците. За да може да говори, необходимо е знаците и да се виждат ясно.

Хищника поклати глава.

— Странни неща — заключи той. — Вие хората сте странна работа. Шекспир е странен. Винаги ми се смее. Не външно, а вътрешно. Аз го обичам, но той се смее. Смее се, така че да изглежда по-добър от мен. Смее се скришом, но ми дава да разбера, че се смее.

Отиде до един от ъглите и вдигна чанта, направена от животинска кожа. Хвана я с една ръка и я разтърси, така че от нея се дочу сухо триене и стържене.

— Костите му! — извика Хищника. — Сега се смее само с костите си. Дори костите му още се смеят. Слушайте и ще ги чуете.

Той раздруса яростно торбата.

— Не чувате ли смеха?

Настъпи часът на бога.