Планетата на Шекспир

Хортън коленичи и като загреба вода с двете си ръце, наведе глава да пие. Водата бе толкова студена, че сякаш изгори гърлото му. После, като изнесе тялото си назад, той клекна, докато Хищника застана на четири крака, наведе главата си и започна да пие — не наистина да пие, а да лочи водата като котка.

За пръв път, клекнал на едно място, Хортън действително видя и оцени сенчестата красота на гората. Дърветата бяха дебели и дори напълно осветени от слънцето, тъмни. Макар и да не бяха иглолистни, те му напомняха за тъмните борови гори в северните страни на Земята. Около извора и нагоре по склона, по който се бяха спуснали, растяха групичка храсти, високи около метър, целите кървавочервени. Не можеше да си спомни да е срещнал някъде отделно цвете или цъфнало клонче. Отбеляза си мислено да попита за това по-късно.

Едва когато бяха изминали половината разстояние по пътеката. Хортън най-накрая видя постройката, която Хищника се бе опитал да му посочи. Тя се издигаше върху хълмче насред малка поляна. Наистина имаше нещо древногръцко във вида и, въпреки че Хортън не разбираше нищо от древногръцка или каквато и да е друга архитектура. Беше скромна, изградена от бял камък, със строги и прости линии и приличаше някак си на кутия. Нямаше портал, нито капка лукс или въображение — просто четири стени, врата без украса и фронтон, не много висок, със съвсем лек наклон.

— Шекспир живееше тук, когато пристигнах — каза Хищника. — Настаних се при него. Прекарахме щастливи дни тук. Планетата е на края на света, но щастието идва отвътре.

Пресякоха поляната и се приближиха до постройката, като вървяха в една редица и тримата. Когато стигнаха на няколко крачки от нея, Хортън вдигна глава и видя нещо, което не бе забелязал преди, тъй като заради белотата си то се губеше на фона на белия камък. Спря се, скован от ужас. Над вратата стоеше прикрепен човешки череп, който им се хилеше.

Хищника забеляза накъде гледаше.

— Шекспир ни поздравява с добре дошли — рече той. — Това е черепът на Шекспир.

Като наблюдаваше с удивление и ужас, Хортън установи, че на Шекспир му липсваха два предни зъба.

— Трудно бе да закрепя Шекспир там горе — обясняваше Хищника. — Мястото е лошо, защото костта бързо се унищожава от времето и ще изчезне, но той така искаше. Черепът над вратата, каза ми той, костите в торби вътре. Сторих както искаше, но задачата беше тъжна. Не я изпълних с удоволствие, а с чувство на дълг и приятелство.

— Шекспир ли поиска да направиш това?

— Да, разбира се. Мислите ли, че бих го сторил по собствено желание?

— Не знам какво да мисля.

— Вид на смъртта — продължи Хищника. — Да го изям. докато умира. Свещеническа функция, обясни ми той. Правя, както ми казва. Обещавам да не го мамя и не го мамя. Напрягам се и го изяждам, колкото и да е лош на вкус, до последното парченце хрущял. Изгризвам старателно костите му, докато не остане друго, освен кокал. Повече, отколкото ми се яде. Коремът ми е пълен до пръсване, но продължавам да ям, без да спирам, докато го свърша целия. Върша го правилно и чисто. Върша го с истинска преданост. Не посрамвам приятеля си. Аз бях единственият му приятел.

— Възможно е — рече Никодим. — Човешката раса може да има понякога странни разбирания. Един приятел да изяде друг в знак на уважение. При първобитните хора е съществувал ритуален канибализъм — да се окаже особена чест на истински приятел или на велик човек, като се изяде парченце от него.

— Но това е било при първобитните хора — възпротиви се Хортън. — Никога не съм чувал за съвременни…

— Хиляда години — пресече го Никодим — са изминали, откакто сме били на Земята. Достатъчно време за развитието на твърде чудновати разбирания. Може би тези първобитни хора са знаели нещо, което ние не знаем. Може да е имало някаква логика в ритуалния канибализъм, която да е била преоткрита през последните хиляда години. Вероятно изкривена логика, но със затрогваща сила.

— Казвате, че вашата раса не прави това? — запита Хищника. — Не разбирам.

— Преди хиляда години не го е правила, но може и да го прави сега.

— Преди хиляда години?

— Ние сме напуснали Земята преди хиляда години. Вероятно много повече от хиляда години. Не познаваме математиката, използвана при разширяване на времето. Би могло да е доста по-дълго от хиляда години.

— Но никой човек не живее хиляда години.

— Вярно е, но аз ги прекарах в студен сън. Тялото ми бе замразено.

— Ако замръзнеш, умираш.

— Не по начина, по който го правим. Някой ден ще ти го обясня.

— Не си ли мислите лошо за мен заради това, че съм изял Шекспир?

— Не, разбира се, че не — отговори Никодим.

— Това е хубаво — каза Хищника, — защото, ако мислехте така, не бихте ме взели с вас, когато си тръгнете. Най-съкровеното ми желание е да се махна от тази планета колкото може по-скоро.

— Възможно е да успеем да поправим тунела — рече Никодим. — Ако успеем, ще можеш да си отидеш през него.

10