Планетата на Шекспир

И така бе нещо чудовищно. Въпреки дебелите каменни стени и таван, силата му не бе особено намалена. Още веднъж Хортън изпита усещането, че го хващат и го поставят разголен и уязвим, за да бъде изследван, и този път, изглежда, повече от изследван, направо погълнат. Струваше му се, че въпреки усилията му да се запази същият, става едно с това, което го бе хванало. Почувства как се слива с него, как се превръща в част от него и когато разбра, че нямаше начин да се бори срещу сливането, опита се, въпреки унижението да бъде превърнат в част от нещо друго, да извърши от своя страна някакво изследване и по този начин да разбере какво е това, от което бе станал част. За миг помисли, че е успял. За един-единствен бегъл миг нещото, от което бе погълнат, нещото, в което се бе превърнал, сякаш се разтвори да побере вселената, всичко, което някога е било или е, или ще бъде, и да му го покаже, да му покаже логиката или липсата на логика, предназначението, причината и целта. Но в този миг на познанието човешкото му съзнание се разбунтува срещу последиците от просветлението, ужасено и оскърбено, че може да има подобно нещо, че разкриването на вселената и нейното разбиране би било възможно. Съзнанието и тялото му се затвориха, като предпочетоха да не знаят.

Колко време бе продължило това, Хортън нямаше как да определи. Висеше безжизнен в хватката на нещото и то, изглежда, поглъщаше не само него, но също и представата му за времето — сякаш можеше да управлява времето по собствено желание и за собствените си цели. Мина му мисълта, че ако то бе способно да прави това, сигурно нищо не би могло да му устои, тъй като времето бе най-неуловимата сила във вселената.

Най-накрая всичко свърши и Хортън с учудване се намери свит на пода, покрил с ръце главата си. Усети Никодим да го вдига, да го поставя на краката му и да го държи изправен. Ядосан от безпомощността си, той отблъсна ръцете на робота и се довлече до голямата каменна маса, за която отчаяно се вкопчи.

— И този път беше лошо — обади се Никодим.

Хортън разклати главата си, като се опита да проясни мозъка си.

— Лошо — рече той. — Лошо като преди. А за теб?

— Същото като миналия път — отвърна Никодим. — Силен удар в съзнанието и с това се свърши. То налага по-грубо волята си върху биологически мозък.

Като през мъгла Хортън дочу гласа на Хищника.

— Нещо горе — казваше той, — изглежда, се интересува от нас.

13

Хортън отвори книгата на заглавната страница. До лакътя му домашната свещ се топеше и димеше, като хвърляше трепкаща и неясна светлина. Наведе се да чете. Шрифтът беше непознат и думите изглеждаха погрешни.

— Какво е? — запита Никодим.

— Мисля, че е Шекспир — отговори му Хортън. — Какво друго може да бъде? Но правописът е съвсем различен. Странни съкращения. И някои от буквите са грешни. Да, погледни тук — това трябва да е. Събрани съчинения на Уилям Шекспир. Аз така го тълкувам. Съгласен ли си с мен?

— Няма година на издаване — забеляза Никодим, като се наведе над рамото на Хортън.

— След нашето време, както си мисля — рече Хортън. — Езикът и правописът се променят с времето. Няма година, но е издадена в… можеш ли да разчетеш думата?

Никодим наведе главата си още по-ниско.

— Лондон. Не, не е Лондон. Някъде другаде. Не съм чувал за такова място. Сигурно не е на Земята.

— Добре, във всеки случай знаем, че е Шекспир — каза Хортън. — Ето откъде е дошло името му. Искал е да се пошегува.

— Шекспир постоянно се шегуваше — измърмори Хищника от другата страна на масата.

Хортън обърна страницата. Отзад тя бе изпълнена с разкривен текст, писан с молив. Наведе се над страницата, за да разгадае написаното. Видя, че бяха използвани същите странен правопис и подреждане на думите, каквито бяха на заглавната страница. С мъка успя да дешифрира първите няколко реда, превеждайки ги, почти както би го направил от чужд език:

„Ако четете това, вероятно сте попаднали тук с това голямо чудовище Хищника. Ако е така, нито за момент не вярвайте на нещастния кучи син. Знам, че иска да ме убие, но ще му се изсмея последен. Последният смях е лесен за някой, който знае, че във всички случаи ще умре. Лекарството, което носех със себе си, вече е на свършване и когато престана да го взимам, за да спирам злокачествения тумор, той ще продължи да яде мозъка ми. И съм убеден, че преди да започнат предсмъртните убийствени болки, ще ми е по-лесно да умра, като това лигаво чудовище ме убие, отколкото от мъчителна смърт…“