Планетата на Шекспир

Сега за пръв път допусна това, което се бе таило в съзнанието му най-вероятно през цялото време. Тази планета не бе добра. Хищника го бе споменал още в първите си думи на поздрав че тази планета не бе добра. Без да плаши, без да застрашава, без да отблъсква тя просто не струваше нищо. Не беше място, на което човек би желал да остане.

Опита се да анализира причините за тези свои мисли, но, изглежда, нямаше особени предпоставки, на които да се позове и да вземе предвид. Беше просто чувство, несъзнателна психологична реакция. Може би проблемът бе в това, че тази планета приличаше твърде много на Земята — един вид старомодна Земя. Бе очаквал, че една чужда планета ще е истински чужда, а не бледо, незадоволително копие на Земята. Доста вероятно бе други планети да са наистина чужди. Трябваше да пита Илейн, рече си той, тя сигурно знаеше. Чудно, помисли си, как бе излязла от тунела и бе дошла по пътеката. Чудно бе, че на тази планета щяха да се кръстосат два човешки живота не, не два, а три, защото забравяше Шекспир. Някак си съдбата бе бръкнала в торбата с фокусите си и бе пожелала три човешки същества да се появят в твърде ограничено пространство от времето толкова ограничено, че да се срещнат един с друг или, в случая с Шекспир, почти да се срещнат един с друг, и да си повлияят един на друг. Илейн сега бе при тунела с Никодим и след малко Хортън щеше да се присъедини към тях, но преди това навярно трябваше да-проучи конусообразния хълм. Макар да нямаше представа как да го изследва или какво щеше да научи от това. Стори му се обаче някак си важно да го разгледа отблизо. Много вероятно да имаше такова предчувствие, реши той, защото му се струваше, че нещо не бе на мястото си.

Изправи се от клекнало положение и тръгна бавно да заобикаля езерото по края му, насочил се към хълма. Слънцето, изкачило се дополовина по небето на изток, бе топло. Небето бе бледосиньо, без следа от облак. Почуди се какъв ли можеше да е характерът на времето на тази планета. Трябваше да попита Хищника. Той е бил достатъчно дълго тук, за да знае.

Заобиколи езерото и стигна до подножието на хълма. Изкачването бе толкова стръмно, че бе принуден да ходи почти на четири крака, като се навежда напред да хване подобната на земна трева покривка, за да не падне назад и да се придвижи нагоре.

На половината път спря, като дъхът му разкъсваше гърлото. Изтегна се с цялата си дължина върху земята и заби пръсти в почвата, за да се предпази от плъзване надолу. Изви главата си, така че да може да види езерото. Повърхността му сега бе синя, вместо черна. Огледалната му чернота отразяваше синевата на небето. От усилието си да се изкачи Хортън пъхтеше толкова силно, че му се струваше, че хълмът пъшка заедно с него — или може би някакво голямо сърце вътре в него биеше ритмично.

Все още полузадъхан, той се изправи отново на ръце и колена и накрая стигна върха. Оттук, от малката плоска тераса, с която завършваше хълмът, Хортън погледна надолу от другата страна и видя, че хълмът наистина представляваше конус. Навсякъде по цялата обиколка на основата склонът се издигаше нагоре под същия ъгъл, под който се бе изкачил.

Седнал с кръстосани крака, той погледна към срещуположния на езерото хребет, където можеше да различи част от зидарията на изоставеното селище. Опита се да проследи очертанията на къщите, но откри, че не бе възможно, понеже гъстата растителност накъсваше линиите. Малко по-вляво се издигаше къщата на Шекспир. Тънка струйка дим се издигаше от огъня за готвене. Не забелязваше никого наоколо. Сигурно Хищника още не се бе върнал от ловния си поход. Поради хлътването на терена не можеше да види тунела.

Както си седеше, Хортън несъзнателно дръпна стръковете, които бе хванал. Някои от тях се изскубнаха заедно с глина, полепнала по корените им. Глина, каза си той, това с смешно. Какво би правила глина тук? Извади джобно ножче и като разтвори острието му, задълба почвата и изкопа малка яма. Доколкото можеше да достигне на дълбочина, имаше глина. Ами ако целият хълм, запита се той, бе от глина? Нещо като исполинско издуваме вследствие на замръзване, надигнало се някога и запазило се до този момент. Изчисти острието и го затвори, после прибра ножчето в джоба си. Би било интересно, помисли си Хортън, ако има време, да се поразчопли в геологията на това местенце. Но какво би донесло това? Щеше да отнеме доста време, а той не възнамеряваше да стои толкова дълго.

Като се изправи на крака, той слезе предпазливо по склона.

При тунела намери Илейн и Никодим. Илейн седеше на един камък и наблюдаваше как работи Никодим. Бе взел длето и чук и избиваше рамката около таблото.

— Ето че се върна — рече Илейн на Хортън. — Какво те забави толкова ?

— Направих малко проучване.

— В града ли ? Никодим ми каза за града.

— Не в града — отговори Хортън. — Освен това той не е никакъв град.

Никодим се обърна, като държеше в ръка чука и длетото.

— Опитвам се да отсека таблото от скалата — обясни той. — Може би, ако успея, ще мога да го отворя отзад и да работя така.