Планетата на Шекспир

— Малко — отговори тя. — Намерих изображения, картини, релефи, гравюри. В стари сгради, на стени, върху глинени съдове. Изображенията са на множество разнообразни форми на живот, но, изглежда, че една особена форма на живот винаги присъства.

— Почакай малко — рече Хортън. — Стана от купа дърва и отиде в къщата на Шекспир, след което се върна с бутилката, която бе открил предишния ден, и и я подаде.

— Като тази бутилка ли? — попита той.

Тя бавно завъртя бутилката, после спря и постави пръст върху нея.

— Ето тази — каза Илейн.

Пръстът и сочеше съществото, което стоеше в кутията за чай.

— Лошо е нарисувана — продължи тя. — И под различен ъгъл. При други изображения могат да се видят повече подробности от тялото. Тези неща, които стърчат от главата му…

— Приличат на антени, които жителите на Земята са използвали в миналото, за да уловят сигналите с телевизионните си приемници — предположи Хортън. — А могат да представляват и корона.

— Антени са — заяви Илейн. — Биологични антени, сигурна съм. Навярно някакъв вид сетивни органи. Главата тук прилича на топка. Навсякъде, където съм я виждала, все е като топка. Без очи, без уши, без уста, без нос. Може би нямат нужда от тях. Антените могат да им дават цялата сетивна информация, която им е необходима. Главите им може да не са нищо повече от топки, основа, към която да се закрепят антените. Ами опашката. Тук не се вижда, но опашката е рунтава. Останалата част от тялото или поне това, което съм могла да различа върху други изображения, попаднали пред очите ми, винаги е била неясна по отношение на подробностите — нещо като стилизирано тяло. Не можем да сме сигурни, че те наистина са изглеждали така, разбира се. Възможно е всичко това да е просто един символ.

— Художественото изпълнение е слабо — заяви Хортън. — Грубо и примитивно. Не смяташ ли, че хора, които са могли да построят тунелите, трябва да са били способни и да изрисуват по-добри изображения на самите себе си?

— Мислила съм върху това също — отвърна тя. — Картините може да не са нарисувани от тях. Може би нямат никаква представа за изкуство. Вероятно тези произведения на изкуството са създадени от други хора, по-низши раси може би. Които не рисуват нещо познато, а въз основа на митове. Възможно е митът за строителите на тунелите да е жив в голяма част от галактиката, да е общ за много народи, да се е запазил в паметта на различни раси през вековете.

16

Смрадта на езерото бе ужасяваща, но когато Хортън се приближи повече, изглежда, намаля. Първият и лек полъх бе по-неприятен, отколкото тук долу, до ръба на водата. Може би, рече си той, мирише по-лошо, когато започне да се разлага и разпръсва. Тук, където въздухът бе тежък, вонята бе потисната и прикрита от други съставки, несмрадливите съставки, които я образуваха.

Забеляза, че езерото бе някак си по-широко, отколкото бе изглеждало, когато за пръв път го видя от полуразрушеното селище. Лежеше спокойно, без бразди по него. Бреговата линия бе чиста, нямаше храсталаци, тръстики или каквато и да е друга растителност, която да го заобикаля. С изключение на отделни малки ивици пясък, довлечени от стичаща се вода, брегът бе от гранит. Езерото явно лежеше в чаша, вдълбана в скалата отдолу. А както бе чист брегът, така бе числа и водата. По повърхността и нямаше пяна, както можеше да се очаква при застояла вода. Явно никаква растителност, може би никакъв вид живот не би могъл да съществува в езерото. Въпреки чистотата си обаче то не бе прозрачно. Изглеждаше изпълнено с някаква съмнителна мътилка. Не бе нито синьо, нито зелено — бе почти черно.

Хортън стоеше на каменистия бряг, стиснал в ръка остатъка от месото. Езерото, вдлъбнатината, в която бе разположено, предизвикваше печал, граничеща с меланхолия, ако не и с истински страх. Потискащо място, каза си той, но не съвсем без очарование. Беше такова място, на което човек би се свил и отдал на мрачни мисли — мрачни и романтични. Някой художник навярно би могъл да го използва като модел да нарисува платно на самотно планинско езерце, като вложи в композицията си чувството на самотна изгубеност и раздяла с действителността.

Всички ние сме изгубени, бе написал Шекспир в онзи дълъг абзац след края на Перикъл. Бе го казал само в алегоричен смисъл, но тук, едва на около километър от мястото, където го бе написал, изписал под блещукането на домашната свещ, се намираше тази изгубеност, за която споменаваше. Добре го бе написал, този странен човек от някой друг свят, помисли си Хортън, защото сега му се струваше, че всички са изгубени. Кораба, Никодим и той самият определено бяха изгубени в безкрая без връщане назад, а от това, което Илейн бе казала там до огъня, следваше, че и останалата част от човечеството също бе изгубена. Може би единствените, които не бяха изгубени, бяха тази шепа хора, останали все още на Земята. Колкото и да бе бедна Земята днес, тя все още бе техен дом.