Планетата на Шекспир

Макар че като размисли, Илейн и другите изследователи на тунелите можеха да не са изгубени в същия смисъл, отнасящ се за всички останали. Загубени вероятно в смисъл, че никога не знаеха къде могат да се озоват или какъв вид планета щяха да намерят, но определено не бяха изгубени в смисъл, че някога са имали нужда да знаят къде точно се намират — бяха до такава степен самостоятелни, че не се нуждаеха от други хора, не се нуждаеха от интимност, странни хора, които бяха надраснали нуждата от дом. А това ли бе пътят, запита се той, да се победи чувството за изгубеност да не се нуждаеш повече от дом?

Приближи се до края на водата и хвърли надалеч месото. То падна с плясък и веднага изчезна, сякаш езерото го бе приело, протегнало се бе и го бе поело, погълнало го бе навътре в себе си. Концентрични вълни побягнаха от центъра на цопването, но не достигнаха брега. Вълните бяха сплескани. Гънките им изминаха късо разстояние и после се изгладиха и изчезнаха, а езерото си възвърна тихото спокойствие, присъщата си черна гладкост. Като че ли цени спокойствието си, каза си Хортън, и не понася нарушаването му.

Време е вече, помисли си той, да си тръгвам. Свършил бе това, за което бе дошъл, и беше време да си върви. Но не си тръгна, остана. Като че ли там имаше нещо, което му казваше да не си тръгва, като че ли по някаква причина трябваше да постои още малко, както човек може да остане повече от необходимото край леглото на умиращ приятел, да иска да се оттегли, чувстващ се неудобно пред лицето на приближаващата се смърт, но да продължава да стои, защото усеща, че би отрекъл старо приятелство, ако си тръгне много бързо.

Стоеше и се оглеждаше наоколо. Отляво се издигаше гребенът на хълма, на който бе разположено изоставеното селище. Обаче от мястото, на което бе застанал, не се виждаше и следа от него. Къщите бяха скрити от дърветата. Точно отпред се намираше нещо, което приличаше на блато, а отдясно — конусообразен хълм, могила, която досега не бе забелязал и която явно не изпъкваше отчетливо от възвишението на селището.

Могилата се издигаше, прецени той, на петдесет-шестдесет метра над нивото на езерото. Беше симетрична и приличаше на идеален конус, силно заострен и със назъбен връх. Във вида и имаше нещо от пепелния конус на вулкан, но Хортън знаеше, че не бе с такъв произход. Без да се смята фактът, че очевидно не можеше да е такъв конус, той не бе в състояние да обоснове мигновеното си отхвърляне на вулканичната хипотеза. Самотни дървета растяха тук-там по могилата, но иначе тя бе гола откъм растителност, като се изключат тревоподобните израстъци, които я покриваха. Гледайки я, той сбръчка вежди озадачено. Нямаше такава геологична причина, разсъждаваше той, която да му бе известна от опит или за която да можеше веднага да се досети, способна да обясни подобно образувание.

Насочи отново вниманието си към езерото, като си припомни какво бе казал Хищника че не бе истинска вода, а по-скоро супа, твърде гъста и тежка, за да бъде вода.

Като се приближи до границата и, той клекна и внимателно протегна пръст да пробва течността. Повърхността и, изглежда, леко се съпротивяваше, сякаш имаше доста силно повърхностно напрежение. Пръстът му не се потопи в нея. Вместо това под слабия натиск повърхността се вдлъбна под пръста му. Хортън натисна още повече и пръстът му я проби. Като потопи ръката си, той я извъртя, така че леко присвитата му длан да е нагоре. Вдигайки бавно ръката си, видя, че е загребал шепа от течността. Тя лежеше спокойно върху извитата му длан, без да се процежда през недостатъчно затворените му пръсти, както би сторила водата. Изглеждаше като едно цяло парче. Боже опази, помисли си той, парче вода!

Макар и вече да знаеше, че не бе вода. Странно, каза си Хортън, че Шекспир не е знаел повече от това, че прилича на супа. Въпреки че може и да е знаел. В книгата бе написано толкова много, а той бе прочел само няколко абзаца. Подобна на супа, бе казал Хищника, но това тук нямаше никаква прилика със супа. Беше по-топло, отколкото Хортън бе очаквал да бъде, и по-тежко, макар да бе въпрос на преценка и за да бъде сигурен, течността трябваше да се претегли, а нямаше как да го стори. На пипане бе хлъзгава. Като живак, въпреки че не бе живак, в това бе сигурен. Обърна шепата си и позволи на течността да изтече. Когато изтече, дланта му остана суха. Течността не бе мокра.

Невероятно, каза си той. Течност, която е по-топла от водата, по-тежка, с по-голямо вътрешно сцепление и която не е мокра. Може би Никодим има превъпъл — не, по дяволите всичко това. Никодим има работа за свършване и след като я свърши, ще се махнат оттук, от тази планета и ще се насочат към космоса, навярно към други планети или може би към никакви планети повече. И ако това е така, той ще остане в студения сън и няма да бъде съживен. Мисълта, изглежда, не го изплаши толкова.