Планетата на Шекспир

„Чувствам, че може би най-накрая постигнах разбирателство с това явление, което поради липсата на по-добро описание назовах часа на бога. Хищника, бедната душа, все още се възмущава и се страхува от него и предполагам, че аз също се страхувам, макар сега, след като съм живял с това дълги години и съм разбрал, че няма начин човек да се скрие или да се изолира от него, да съм започнал да го приемам като нещо, от което няма спасение, като нещо, което може за известно време да извади човек извън собствения му вътрешен свят и да го изложи на показ пред вселената, въпреки че в интерес на истината, ако бе въпрос на желание, човек би се поколебал дали да го излагат толкова често.

Проблемът, разбира се, е, че човек вижда и преживява твърде много неща, повечето от които — не, всичките — са неразбираеми и след събитието той остава да се държи само за неясната им форма, едновременно ужасен и учуден дали човешкият ум има средства и възможност да разбере повече от частица от всичко, на което е бил изложен. Понякога съм се питал дали това не би могло да е преднамерен метод за обучение, но ако е така, то обучението е пресилено, все едно да затрупа с огромни научни текстове глупав студент, непознаващ елементарните основи на материята, по която го обучават, и следователно неспособен да проумее макар и слабо принципите, необходими дори за мъгляво разбиране.

Питал съм се, казвам, но по-далеч от питането мислите ми по този въпрос не са стигали. С течение на времето постепенно се оформи мнението ми, че през часа на бога изживявах нещо, което въобще не е било предназначено за мен, нито за който и да е човек — че часът на бога, каквото и да е това, се поражда от някакво космическо същество, което ни най-малко не съзнава, че може да съществуват хора, което навярно би се разсмяло по своему, ако научеше, че съществуват хора като мен. Стигнах до убеждението, че това е като ефекта при разсейването при стрелба, просто съм попаднал в обсега на сачмите, разпилени от стрелбата по по-едър дивеч.

Но до това убеждение достигнах не по-рано от момента, когато по ясен начин ми бе дадено да разбера, че източникът на часа на бога най-малкото отчасти е осъзнавал съществуването ми и някак си е успял да се разрови надълбоко в паметта ми или в душата ми, защото веднъж, вместо да бъда изложен на показ пред космоса, бях показан разголен пред самия себе си, разтворено бе миналото ми и за неизвестно колко дълъг период преживявах отново, с леки промени, събития от миналото. Почти без изключение те бяха крайно неприятни мигове, изкопани от бунището на съзнанието ми, където са лежали дълбоко заровени, но които сега бяха извадени наяве и разтворени пред мен, докато аз се гърчех от притеснение и унижение при вида им, принуден да изживея отново някои части от живота си, които бях скрил не само от очите на другите, но и от самия себе си. И дори нещо по-лошо от тях, фантазии, които в моменти на отпускане са изпълвали мислите, спотаявани в дъното на душата ми, и от които съм бил ужасен, когато съм разбирал за какво мечтая. Те също бяха измъкнати издайнически от подсъзнанието ми и разгърнати в безжалостна светлина пред мен. Не знам кое е по-лошо — отварянето към вселената или разкриването на собствените ми тайни.

Така разбрах, че по някакъв начин часът на бога бе осъзнал съществуването ми — може би не точно като личност, а като петънце от мръсно и отвращаващо вещество, и ме бе пернал във възмущението си, че може да има такова нещо като мен, без да отдели време да ми направи нещо лошо, без да ме смачка, както аз бих смачкал буболечка, просто ме бе отхвърлил или се бе опитал да ме отхвърли настрана. И странно, аз се окуражих от това, защото, ако часът на бога само отчасти съзнаваше съществуването ми, тогава, казах си, от него не ме грози истинска опасност. А ако ми обръща толкова малко внимание, сигурно трябва да търси по-едър дивеч от мен и страшното при тази мисъл бе, струва ми се, че този едър дивеч трябва да е тук, на същата планета. Не само на същата планета, но в същия този участък от нея — трябва да е много близо до нас.

Напрягах си мозъка до пръсване в усилие да си представя какво би могло да е това и дали още е тук. Дали часът на бога не е бил предназначен за хората, обитавали изоставения сега град, и ако е така, защо силата, управляваща часа на бога, не знае, че тях ги няма? Колкото повече си мисля, толкова повече се убеждавам, че хората от града не са били целта, че часът на бога продължава да е насочен към нещо, което все още е тук. Търся какво може да е това, без да имам някаква представа. Преследва ме чувството, че всеки ден виждам целта и не я разпознавам. Да се мисли така е разстройващо и потискащо. Човек се чувства загубен и глупав, а понякога уплашен, и то не малко. Ако човек може да бъде толкова отдалечен от настоящето, толкова сляп за действителността, толкова нечувствителен към заобикалящата го среда, тогава наистина човешката раса е по-негодна и слаба, отколкото сме си мислили някога.“