Планетата на Шекспир

Когато стигна края на това. което бе написал Шекспир, Илейн вдигна главата си от страницата и погледна към Хортън.

— Съгласен ли си? — понита тя. — Имало ли е при теб подобни реакции?

— Изпитал съм го само два пъти — отговори и Хортън. — Реакциите ми досега са всичко на всичко едно огромно объркване.

— Шекспир казва, че няма спасение. Казва, че няма начин човек да се скрие от него.

— Хищника се крие от него — рече Никодим. — Търси подслон. Твърди, че не е толкова мъчително, когато си под подслон.

— Ще разбереш след няколко часа — обобщи Хортън. — Подозирам, че ще е по-леко, ако не се опитваш да се съпротивяваш. Няма как да бъде описано. Трябва да го изпиташ, за да го разбереш.

Илейн се засмя малко нервно.

— С нетърпение го очаквам — рече тя.

21

Хищника се прибра, вдигайки шум. час преди залез. Никодим бе нарязал пържолите и стоеше клекнал, докато ги печеше. Бутна напред грамадно парче месо, което бе сложил върху подложка от листа, откъснати от най-близкото дърво.

— Това е за теб — каза той. — Избрах най-доброто.

— Храната — отвърна Хищника — е нещо, от което имам нужда. Благодаря ти от целия си стомах.

Взе месото с две ръце и приклекна пред купа дърва, на който седяха другите двама. Вдигна парчето към лицето си и го захапа здраво. По страните му потече кръв.

Като дъвчеше енергично. Хищника погледна към двамата си сътрапезници.

— Надявам се, че не ви притеснявам — рече той — с неприличното си хранене. Много съм гладен. Може би трябваше да почакам.

— Съвсем не — отговори Илейн. — Продължавай да ядеш. Нашите порции ще бъдат готови след известно време. — Тя наблюдаваше като хипнотизирана кървавите му челюсти, кръвта, стичаща се надолу по пипалата му.

— Обичаш ли хубаво червено месо? — запита той.

— Ще свикна — каза тя.

— Наистина не трябва, ако не искаш — обади се Хортън.

— Никодим ще ти намери нещо друго.

Тя поклати глава.

— Когато пътуваш от свят на свят, срещаш много обичаи, които са необикновени за теб. Някои дори могат да са шокиращи за предразсъдъците ти. Но при моя начин на живот не може да има предразсъдъци. Съзнанието ти трябва да остава отворено и възприемчиво — трябва да го накараш да остане отворено.

— И ти правиш именно това, като ядеш месо с нас?

— Е, така е само в началото и предполагам, че още не е достатъчно. Но без дори да съм го опитала, мисля, че ще започна да харесвам месото. — Тя се обърна към Никодим: — Би ли се погрижил моето да е добре изпечено?

— Сторил съм го вече — отвърна Никодим. — Твоето го сложих доста преди това на Картър.

— Старият ми приятел Шекспир много пъти ми е казвал — обясни Хищника, — че съм абсолютен мърляч, без никакви заслужаващи внимание обноски и с глупави мръсни навици. Да ви кажа истината, такава оценка ме унищожава, но вече не съм толкова млад, че да променя начина си на живот, а и в никакъв случай не бих станал превзето конте. Ако съм мърляч, ще се наслаждавам, че съм такъв, защото мърлявостта е приятен начин на съществуване.

— Мърляч си, така е — потвърди Хортън, — но ако това те прави щастлив, не ни обръщай внимание.

— Благодарен съм ви за вашата снизходителност — рече Хищника — и щастлив, че не трябва да се променям. Трудно ми е да се променям. — После се обърна към Никодим: — Свършват ли скоро с тунела?

— Не само че не свършвам скоро с тунела — отговори Никодим, — но сега съм доста сигурен, че не може да се свърши.

— Искаш да кажеш, че не можеш да го оправиш?

— Точно това искам да кажа, стига някой да няма по-добра идея.

— Е, хубаво — въздъхна Хищника, — докато надеждата никога не умира в стомаха ми, не се изненадвам. Днес дълго вървях, говорейки си, и си казах, че не трябва да очаквам много. Казах си, че животът ми не е бил тежък и че често съм бил щастлив, така че заради това не трябва да се отчайвам от някои неуспехи. И потърсих с ума си алтернативи. Струваше ми се, че може да се опита с магия. Ти ми каза, Картър Хортън, че нито вярваш, нито разбираш магията. Ти и Шекспир сте еднакви. Той много се присмиваше на магията. Казваше, че нищо не струва. Може би най-новият ни съжител не мисли точно така. — Той погледна умолително Илейн.

— Опитвал ли си с твоята магия? запита тя.

— Опитвал съм — отвърна той, — но срещу надменния присмех на Шекспир… Присмехът, казвам си аз, притъпи ефикасността и, сведе я до нула.

— Не познавам никаква магия — рече Илейн — и съм сигурна, че няма да се постигне нищо чрез нея.

Хищника кимна мъдро.

— Тогава си казах, че ако магията не успее, ако роботът не успее, ако нищо друго не успее, какво да правя? Да остана на тази планета ли? Естествено, че не, казвам си. Разбира се, че тези мои нови приятели ще намерят местенце за мен, когато отлетят от този свят за далечния космос.

— Ето че разчиташ на нас — обади се Никодим. — Започни да крещиш. Търкули се на земята и ритай с крака и викай. Няма да ти помогне. Не можем да те сложим в студения сън и…

— Най-малкото — прекъсна го Хищника, — ще съм с приятели. Докато умра, ще съм с приятели и далеч оттук. Заемам малко място. Свивам се в някой ъгъл. Ям съвсем мъничко. Не се пречкам. Ще си държа устата затворена.