Поглед в мрака

Време беше да обръща. Пришпори коня си по друга просека между палатките, окуражаван от мисълта, че всички осородни наоколо гледат него и не го изпускат от поглед, убедени, че именно той, Салме Диен, и неговата кавалкада са сърцевината на атаката. Зърна Фалмес, който го беше настигнал и се хилеше като умопобъркан.

— Запасите им с огнепрах! — изкрещя минасецът да надвика трясъка на битката. — Чефре явно ги е уцелила с нещо!

Пехотата на Салма, макар и поизостанала след кавалерията, сигурно вече нападаше разкъсаната имперска отбрана, довършвайки я с дивашко отчаяние. Сега всичко зависеше от времето. Салма, Чефре и малобройният отряд на Морлейр бяха само прах в очите, пъстри фойерверки, които да отвлекат вниманието на врага, докато пехотата вкара занаятчиите в лагера, при автовозилата и машините на имперската армия. Оттам насетне природата щеше да свърши своето.

Дори не се обърна да погледне към своите кавалеристи, вместо това стреля отново с лъка. Знаеше, че хората му падат, обстрелвани от всички страни, отляво и отдясно, в гръб й от въздуха, взети на мушка от бойци, които може и да не схващаха какво точно става, но умееха да боравят с оръжията и Изкуството си. Хората му гинеха и Салма нямаше друга надежда, освен че и те, също като него, са влезли в битката с пълно съзнание за риска, който поемат.

Мнозина имаха семейства и приятели, потърсили убежище зад стените на Сарн. Именно за тяхното бъдеще се сражаваха хората му, а това несъмнено беше цел, по-благородна от личното оцеляване.

Губеха пространство. Все повече осородни войници се бяха ориентирали в обстановката, прииждаха от всички посоки и се опитваха да ги притиснат в кръг. Салма завиваше ту насам, ту натам, и с всеки завой виждаше все по-малко свои хора зад себе си.

„Време е да си плюем на петите“ — реши той. Надяваше се, че сарнианските занаятчии са успели да свършат своето.

Когато поредната група осородни препречи пътя му, Салма не свърна настрани да избегне сблъсъка. Стиснал под мишница последната си пика, той пришпори коня си право към тях. Те се пръснаха в последния миг, някои — успешно, други — не. Един излетя панически, закачи с коляно Салма по рамото и той залитна назад. Пиката хвръкна от ръката му, но той успя да се задържи на седлото и пришпори коня си напред с надеждата, че избраната посока, след всичките завои и врътки, ще го изведе към най-близката периферия на имперския лагер.

Поне с този етап от атаката всички бяха запознати отлично. Бяха свършили своето и от този момент нататък всеки щеше да се оправя както намери за добре. Енергийни жила припукваха край него, всяко позлатяваше отделна нишка от вътъка на нощта.

Едно уцели коня му.

Салма усети как вълната на шока се разлива по цялото тяло на животното, не шок от силата на сблъсъка, а от болката и страха на бедното създание. Конят се изправи на задните си крака, Салма зърна за миг други ездачи да прелитат безпомощни край него, а после втори изстрел покоси животното, дали стрела или жило Салма така и не разбра, и то се килна настрани. Запазил в достатъчна степен самообладание, той излетя във въздуха преди конят да го е затиснал под себе си.

Огън и светлини плетяха менлива мрежа във въздуха, ала сред всеобщия хаос един спокоен глас се обади в главата му: „Били сме тук и преди.“ Не точно тук, разбира се, а в имперския лагер край Тарк, но ситуацията беше същата. Във въздуха Салма щеше да е мишена за всеки осороден в периметър от стотина крачки. Въпреки това той направи опит да набере височина, но бързо съобрази, че наоколо му е пълно с осородни, а от хората на Чефре няма и следа. „Избягали са. Дано са избягали.“ Изтегли меча си и посече тримата най-близо, а после острие го настигна в гръб и отвори плитка рана в крака му. С чувството, че е обграден отвсякъде и че всеки момент ще го насекат на парчета, Салма се спусна стремглаво към земята.

Затича се въпреки болката в крака и с ясното съзнание, че е твърде далеч от периферията на лагера и няма как да избяга. Наоколо му имаше много осородни, но повечето не реагираха, изненадани от гледката на самотния мъж, който тича презглава през собствения им лагер. По-съобразителните хукнаха да го гонят. Въпреки болката, въпреки мисълта за погиналите другари и за собствената си неминуема смърт, Салма се хилеше като безумец, развеселен от тази нелепа гонитба.

Врявата беше толкова силна, че Салма така и не чу гласа, който го викаше по име. Чак когато конят на Фалмес попадна пред погледа му, Салма си даде сметка, че някой е тръгнал да го спасява.

— Махай се! — извика той. — Изчезвай, чуваш ли!

Но Фалмес се връщаше за него, препускаше назад към преследващите го осородни с вдигнат меч, черен силует, очертан контрастно на фон от трептящи сияния.

Салма едва не падна, хързулвайки се покрай ъгъла на една палатка. Точно тогава видя пламъците. Видя ги и спря като закован. Близо четвърт от палатковия лагер на осородните гореше.