Поглед в мрака

„Е, приеми това като генерална репетиция за предстоящия разпит.“ Рано или късно щяха да го опнат на масата за изтезания и да го попитат защо е убил генерал Рейнер и кой го е подучил. Самият той беше провел много подобни разпити през годините и пазеше спомени, които бяха прекалено живи и цветни, за да намери утеха в тях. Не хранеше празни илюзии за издръжливостта си. На масата за разпити и най-издръжливите се пречупваха. Не ставаше дума за някакво състезание между разпитващ и разпитван. Тази игра просто не можеше да бъде спечелена.

Бунтът в Мина сигурно беше избухнал вече. От тази мисъл го полазиха особени тръпки, защото смяташе, че има немалък личен принос градът да въстане. Той беше човекът с чука, пропукал черупката на Империята. Мина вече се е вдигнала на оръжие или ще го направи всеки момент, да не забравяме и Сзар… и ако тамошният бунт още продължава и се засече по време с минаското въстание, къде щеше да прати войниците си Империята? А окупираният мравешки град-държава Мейнис не е много далеч оттам, като си помислиш… Кой да предположи, че Империята ще се окаже нещо толкова крехко?

— Виж ти, виж ти — каза някой. Изглежда, беше дошло време да понабият и него, помисли си Талрик. После се сети защо гласът му се е сторил познат, но това с нищо не облекчи лошите му предчувствия. Стисна зъби да посрещне болката, която го заливаше с подновени сили при всяко движение, и се изви да я погледне в лицето.

— Вярно си ти, да опустее — каза тя. Стоеше до него без охрана, без окови, съвсем свободна, сякаш това беше нейният град, а не неговият.

— Тиниса — изграчи той.

Паякородната девойка го огледа от глава до пети, като задържа поглед върху мрежата от белези по голия му торс, някои по-стари от самата нея, белеещи се на разноцветния фон от по-нови синини и кръвонасядания, които още не бяха избледнели. На свой ред Талрик си отбеляза факта, че Тиниса е облечена като заможна столичанка с някои дребни промени в кройката, които превръщаха скромната иначе дреха в чувствен тоалет, който подчертаваше многозначително формите й. Ако не я познаваше и се разминеше с нея по улиците на Капитас, сигурно би я взел за авантюристка или за проститутка дори. И сигурно би се изкушил да я заведе вкъщи.

— Виждам, че се чувстваш в свои води — подхвърли той. — Отказала си се от борбата, така ли? Или оптимизмът на Стенуолд относно внедряването на агенти е достигнал нови висоти?

— Нито едното, нито другото. Тук съм заради баща си.

„Тисамон?“ Не можеше да си представи как богомолкородният мята гащи из Капитас, преоблечен като осороден, и се прави на… Не, чакай, той беше избягал всъщност.

— Тисамон е тук? — Проточи врат към другите стълбове. Повечето бяха заети, но нито един от провесените затворници не беше богомолкороден.

Тя го гледаше спокойно.

— Ама как са те вързали само. Сигурно боли, майор Талрик.

— Наблюдателна си.

— Ако поискам, мога да те ударя, нали? Позволено е?

Той затвори очи.

— Зависи като каква се явяваш, Тиниса. Давай, удари ме. С теб отдавна се дебнем с извадени ножове, но ти така и не събра куража да ми посегнеш. — Което не беше съвсем вярно, разбира се. Тиниса едва не го беше убила при нападението над „Гордост“ край Хелерон. А и беше глупаво да я предизвиква. Познаваше я достатъчно, за да знае, че тя ще отвърне на предизвикателството. Както и стана — Тиниса заби юмрук в натъртените му ребра, толкова силно, че Талрик ги чу как изпукват. Болката беше жестока и той простена задавено, което предизвика одобрителни коментари сред зяпачите. Стражите, които уж трябваше да го пазят, не направиха нищо, естествено.

Тя се наведе да прошепне в ухото му:

— Това си го заслужил, че и повече. В момента обаче двамата с теб можем да си помогнем взаимно.

— Подходът ти към преговорите има ясно изразени недостатъци, скъпа — изскърца той.

— Тъй ли? — Преди да я спрял с дума или поглед, Тиниса отстъпи крачка назад и го зашлеви с опакото на ръката си през лицето, толкова силно, че главата му отхвръкна настрани. „Тази моя уста рано или късно ще ме убие.“ Тиниса отново се приближи и този път Талрик не каза нищо.

— Това беше за тълпата, Талрик. Е, мъничко и за мен, но основно за тях. А сега ме чуй. Завързах някое и друго приятелство тук, в Капитас. Добре де, не точно приятелства, по-скоро верига от хора, които биха ми направили услуга, ако ги помоля както трябва. Но не и услугата, оказва се, която ми е нужна. Трябва да стигна някак до килиите под двореца.

— До гладиаторските клетки — съобрази Талрик. — Там ли държат Тисамон? Съвсем подходящо място като за него.

Усети я как се напряга, но удар така и не последва.

— Мога да уредя да те свалят от стълба днес следобед вместо утре сутринта, щото настоящето ми приятелче случайно е началник в този ваш Трибунал. И ако го помоля много мило, току-виж те пратил във въпросните клетки, точно като Тисамон.

— Ако легнеш с него, с други думи.