Поглед в мрака

— Чефре, ти си наред — обърна се той към мухородната. След излитането си въздушните бойци на Чефре щяха да изгубят всяка връзка с командния център и щяха да разчитат единствено на собствената си инициатива. — Тръгвай — подкани я Салма и тя хукна без бавене.

Не се беше замислял какво ще е да чака бездейно. Имаше един отвратителен, безкраен сякаш момент, докато хората на Чефре излетят и му пратят сигнал, проточила се пауза, в която той седеше на седлото си и не правеше нищо. Принц Салме Диен, главнокомандващият, беше приключил смяната си, а Салма бойният командир още не беше застъпил на дежурство… междувременно той чакаше, конете наоколо му потропваха нервно, а мъжете се опитваха да успокоят дишането си.

— Салма. — Усетил леко докосване по рамото си, той се обърна.

Ето я, сияйната му любима. Беше й казал да не идва, но тя, единствена в цялата му армия, не приемаше заповеди от него. Ето я, великолепните й криле бият въздуха, цветове се преливат по кожата й.

— Не трябваше да… — започна той.

— Как бих могла да не дойда? — откликна тя. — Знам къде отиваш и защо.

— Моля те, и така ми е достатъчно трудно…

Тя протегна ръце, улови нежно главата му и го целуна по устните. Салма усети сълзите й по лицето си. Те се стичаха свободно по страните й и пречупваха меката разноцветна светлина, която се излъчваше от кожата й.

— Никога няма да те изоставя — твърдо каза тя. — Никога. Така както ти ме намери в най-голяма нужда, така и аз винаги ще идвам при теб.

Салма поклати глава, неспособен да изрази с думи чувствата си. „Обичам я толкова много — помисли си. — Не бива да й причинявам тази болка.“

Пеперудородната плъзна поглед по редицата неспокойни животни, коне, бръмбари, щурци и паяци, цялата шарена сбирщина от ездитни зверове, които хората на Салма бяха събрали оттук и оттам. Спря поглед и на ездачите им — неуверени, несръчни, недообучени.

— Усещам вярата ти, принце мой — прошепна Драгоценна. — Тя е най-силното нещо тук.

— Значи ще трябва да ни стигне — каза той с бодър тон, който не заблуди любимата му. Дано поне храброто му изражение изглеждаше достатъчно убедително в очите на хората наоколо. Драгоценна сложи ръка върху неговата на лъка на седлото.

— Сподели вярата си с мен — прошепна. — Накарай ме да повярвам.

Салма долови присъствието й като ореол, като лъчение, наситено с енергията на нейното меко вълшебство. Беше го омагьосвала преди, но сега нямаше нужда от магия, за да разбуди любовта му. Въпреки това Драгоценна докосна ума му, съществото му, после посегна с другата си ръка към муцуната на пръхтящия му жребец.

— Бъди силен — промълви тя. — Почувствай вярата и бъди силен. — Салма знаеше, че любимата му говори не на него, а на коня.

И не само на неговия, а на всички коне, бръмбари и други зверове, които пристъпяха нервно от крак на крак и чакаха в мрака. Не беше като магията на неговия народ. Пеперудородните имаха свои собствени изкуства, родени от слънцето, от светлината и надеждата.

— Бъди храбър — продължаваше да мълви тя. — Бъди верен. Няма да изгубиш пътя си. Няма да побегнеш от опасността. — Въпреки дългото си наметало Драгоценна светеше цялата, толкова силно, че Салма се уплаши осородните да не я съзрат в мрака. После усети как конят под него се променя, сякаш прилив на сила и воля бяха прогонили без остатък страха му. По цялата редица, отляво и отдясно на Салма, и в редицата зад него, животните се успокоиха, обзети не просто от кротка бдителност, а от нетърпение

да влязат в битката.

Накрая Драгоценна погледна отново към него, лицето й грееше като изгрев.

— Върни се при мен — прошепна тя и се оттегли.

Първият трясък се чу в същия миг, първият взрив на огнепрахов заряд. Сега по план Чефре трябваше да нападне по фланга, летящата й сбирщина трябваше да се юрне над имперския лагер, да напада къде що свари, да засипе осородните със запалителни гранати и стрели — обикновени, арбалетни и огнени, — с прашки дори. Осородните войници от нощната смяна щяха да се издигнат във въздуха — Салма си ги представяше съвсем ясно — и да подпалят небето със златните си нишки енергия. Част от хората на Чефре щяха да загинат, но другите щяха да продължат хаотичната си, стремителна атака, като рехав облак, който покрива имперския стан.

Времето за мислене беше свършило, нямаше какво повече да се чака. Салма заби пети в корема на жребеца си, пришпори го напред, пръв в атаката, острие на клина. Лъжлив героизъм, разбира се, защото в това сражение ариергардът щеше да даде най-много жертви.

Ала в крайна сметка клинът им се получи неочаквано добре, много по-добре, отколкото при тренировките досега. Салма виждаше пред себе си пламъците по периферията на имперския лагер. Някъде отзад долетя уплашеното цвилене на спънал се кон. Препускаха в мрак, а не всичките му хора виждаха в тъмното. Спънка, на която Салма не беше намерил решение, не единствената при това. Уви, планът му нямаше да издържи твърде много неразрешени проблеми.