Поглед в мрака

— Салма! — извика отново Фалмес, не за първи път, нито за втори, както изглежда, настигна го, наведе се, протегнал ръка, и точно тогава енергиен залп го удари в гърдите. Лицето му се разкриви, силата на удара го събори от седлото. Конят взе да тъпче на място, после изтръгна юздата от ръката на Фалмес и избяга.

Макар войниците да тичаха към него, Салма коленичи до Фалмес. Горещата вълна от пожара обжари лицето му. Какво ли не би дал да размени последна дума с минасеца — непознатия, превърнал се в добър приятел и верен съратник. Само че Фалмес беше приключил с думите. Приключил беше с всичко.

Но поне си беше осигурил многобройна компания, видя Салма. Земята беше осеяна с трупове на мъртви осородни, някои с броня, други по долни дрехи, имаше жертви и от неговата шарена сбирщина, както и от сарнианските занаятчии. Огньовете пред него се виеха около сложни скелети от дърво и метал, около фургони с резервни части и муниции, и всички по-големи и по-малки неща, необходими за обсадата на един град. Беше като горски пожар, но вместо дървета, горяха автовозила и машини, горяха дървените им конструкции, горивото и огнепраховите им заряди избухваха. Сарнианците си бяха свършили работата и само утрото щеше да покаже дали са я свършили толкова добре, че да оправдаят загубите в жива сила.

Осородните го наближаваха предпазливо, но Салма нямаше намерение да се бие. Остави меча си на земята и сложи ръка върху гърдите на Фалмес. Изведнъж се почувства уморен до смърт.

22.

Да те транспортират самостоятелно говореше за определен статут. Затворниците, които биваха транспортирани до Капитас групово, били те избягали роби, военнопленници или хора на трудова повинност, мобилизирани от подчинените на Империята раси, се смятаха за стока и бяха обречени на групова участ, заробваха ги, екзекутираха ги или ги пращаха на гладиаторските арени, водеха ги на отчет като количество, а не по име. Колко хиляди живота и мечти бяха погребани по този начин Талрик не смееше дори да гадае. Тази участ нямаше да сполети него обаче. Той беше пристигнал в Капитас като знаменитост, единичен затворник с тежък ескорт, транспортиран до столицата с цената на високи разходи и с неприлична скорост. Получил бе отношението, което си беше заслужил.

Онези затворници, чиято съдба не можеше да се реши от обикновен чиновник с дървен печат, било поради високия им произход, било заради тежките им престъпления, биваха отвеждани на Броневия площад недалеч от центъра на Капитас и под погледа на самия дворец. Броневият площад, който при други обстоятелства би бил чудесно пазарище, беше обраснал със сгради, в които се помещаваха канцелариите на имперското правителство. Имаше търговски представителства на служители от Консорциума, служби на военната администрация, тук беше и централното депо на роботърговския корпус, както и това място — Трибуналът. Трибуналът се помещаваше с ниска грозновата сграда, обслужваше се от чиновници роби под надзора на осородни, чиято кариера беше заорала в дъното. Трибуналът се занимаваше с делата на затворниците.

Но въпросът не беше в самата сграда. Трибуналът беше в основата на една любима местна традиция, превърнала Броневия площад в туристическа забележителност. Заможни осородни водеха семействата си тук за забавление, а робите си — като предупреждение.

По вътрешния периметър на площада бяха забити яки стълбове, оформящи нещо като вписан правоъгълник. На времето стълбовете били използвани за излагане на брони, отмрял обичай от племенното минало на осородните, когато бойците демонстрирали готовността си за битка, като излагали на показ оръжията и доспехите си. По-просветените следващи поколения бяха измислили друго предназначение на стълбовете около площада. Почти не минаваше ден без по пладне на тях да увиснат затворници, завързани високо, така че само пръстите на краката им да опират в земята, съблечени до голо за по-голямо удобство, ако се наложи да бъдат бичувани, но най-вече за наслада и назидание на обществеността.

Имаше пазачи, разбира се, защото затворниците бяха ценен ресурс и не биваше да се прахосват ненужно. Гражданите се отнасяха сериозно към тази традиция. Скакалецородният на три стълба вдясно от Талрик току-що беше пребит до кръв от трима младежи, въоръжени с дъги от бъчви, всичко това под снизходителните погледи на пазачите, които не криеха гордостта си от тази похвална проява на младежка инициативност.

Талрик премести отново тежестта си, макар да беше открил, че удобна позиция не съществува. Онези, които го бяха вързали, явно си разбираха от работата. Опита се да даде почивка на част от мускулите си, но тялото му, което беше понесло немалко през последните месеци, започваше да се предава. От опит знаеше, че може да виси тук цял ден и повече, преди да решат какво да правят с него.