Поглед в мрака

— Тоз път е различно. И ако речеш да откажеш, няма да ти се разсърдя, честно. Има един тип, дето иска да го настаня в съседната клетка, за малко. Вика, че можел да ми уреди доходна далаверка в града. Ама не знам, ти решаваш.

— Друг затворник?

— Тъй му се ще да си помисля, спор няма — ухили се Улт. — Хората приемат, че щом работя тук, долу, значи съм тъп. Ама аз съм ги виждал секакви. Този тип, дето ти казвам, той си е чиста проба шпионин. Личи му. Бас държа, че е рекефец. И е дошъл да те огледа. Може императорът да е чул за тебе и да го е пратил на сгледа.

— Ами, доведи го тогава. Да го играя презрян роб, така ли?

— Няма да ти се получи, забрави — поклати глава Улт. — На тебе гордостта ти избива като на армейски полковник, че и повече. Ще ти го доведа, щом казваш. Пък ако решиш да го изкормиш през решетките, твоя работа.

Тисамон чакаше в мрака. Заслуша се в шумовете наоколо, в другите затворници. „Горд съм бил, значи.“ А може би трябваше да угоди на осородните дамички, да им даде онова, за което си мечтаеха. Да се унижи още веднъж, да извърви последната крачка на личното си падение. „Но тя е някъде тук.“ Фелисе Миен, която да убие по необходимост… или от чиято ръка да умре.

Изобщо не вдигна очи, когато Улт се върна с още двама пазачи и заедно тикнаха поредния му посетител в съседната клетка.

— Какво искаш? — изръмжа Тисамон.

— Хубава работа. Така ли се посреща стар приятел? — В гласа имаше повече умора, отколкото хумор или ирония, затова в първия миг Тисамон не направи връзката, а после възкликна невярващо:

— Талрик?

— Същият. — Осородният изглеждаше измъчен, лицето му беше в синини и отоци. И да беше се върнал към битието си на рекефски шпионин, маскировката му беше истинско произведение на изкуството.

— Върнал си се у дома, виждам — отбеляза Тисамон. С известна изненада установи, че тази неочаквана среща не поражда особени емоции у него.

— Императорът повика своя блуден син — каза Талрик и се облегна предпазливо назад, като примижа от болка. — Ако щеш вярвай, но от доста време не ми е било толкова удобно.

— Защо си тук, Талрик?

— Заради непростима проява на крайно неподчинение.

— Нали уж беше напуснал армията?

— Каква ирония, нали? — засмя се Талрик. — Прибраха ме отново в редиците й точно преди въпросната проява на неподчинение. Ти никога не си ми вярвал, нали?

— А трябвало ли е?

— Не. — Усмивката на Талрик беше крехка и тъжна. — В такъв случай сам решавай дали съм дошъл да изпълня дадено обещание и да ти предам съобщението като почтен човек, или съм тук заради удоволствието да ти забия ножа.

Тисамон го изгледа.

— Второто ще ти е малко трудно.

— Добре тогава. Дъщеря ти е в града и иска да те измъкне. — Талрик затвори очи. — По някаква причина помоли мен да ти го кажа и макар че аз рядко държа на думата си — ето ме тук да ти предам съобщението.

Последва дълго мълчание. Тисамон прехвърляше наум вероятните последствия за Тиниса, ако момичето направи опит да го измъкне. Накрая, все така със затворени очи, Талрик наруши мълчанието:

— Тисамон? Жив ли си бе, човек?

— Фелисе Миен е тук — каза Тисамон, воден от смътно желание да отвърне на удара. — Паднеш ли й на сгода, ще те убие.

Усмивката на Талрик се разшири.

— Кажи й да се нареди на опашката. — Въздишката му премина в гъгнив смях. — Не е ли хубаво, когато стари приятели се съберат след раздяла?

Когато на следващата сутрин Улт дойде да вземе Тисамон, Талрик спеше. Ако бившият офицер от Рекеф играеше роля, значи беше майстор в театралното изкуство. Дори сега, след като си беше починал, лицето му изглеждаше измъчено като на човек, преследван от призраците на минали решения.

— Чия кръв ще проливам днес? — попита Тисамон.

Улт поклати глава.

— Този път е друго, старче. Този път ще го направиш само заради мен.

— Така ли?

— Искам да видя как ще се биеш с нея.

Тисамон скочи моментално, сърцето му препусна, стомахът му се сви.

— С Фелисе?

— С жената водно конче, да. — Улт отключи клетката и Тисамон излезе. Чувстваше се неспокоен, разфокусиран вътрешно. Тръпнеше в очакване, осъзна той. Връхлетяха го спомени, не за тренировъчните им дуели във Форума на умелите, а за първия им сблъсък, когато тя се опита да го убие наистина, когато и двамата впрегнаха докрай усилията си, за да останат живи. Кръвта му възвря само от спомена за онази нощ.

Улт го заведе на тренировъчната арена под двореца. Десетина пазачи от роботърговския корпус седяха по края на помещението. В центъра стоеше Фелисе Миен. Улт й кимна като боец на боец, после тръгна към рафта с оръжията.

— Тези обикновено ги използваме в клоунадите — обясни и претегли в ръка една къса дъга от бъчва. — Но като за тренировъчен двубой стават. Искам да ви видя един срещу друг.

Тисамон дори не го погледна. Не откъсваше очи от Фелисе. Не й бяха върнали бронята, но пак приличаше на истински боец, нищо че стискаше в ръка не меч, а еднометрова закривена дъска.

— Клоунади? — повтори тя, впила на свой ред очи в Тисамон. Не погледна нито към тъмничаря, нито към осородните войници, които чакаха в кръг покрай стените на тренировъчната арена.