Поглед в мрака

Тих звук откъм Улт наруши тишината. Войниците бяха станали, мълчаха потресени, протегнали ръце с отворени длани, готови да стрелят.

Тисамон не сваляше поглед от Фелисе, видя раните, които й беше нанесъл, усети порязванията по собственото си тяло. Улови погледа й и направи крачка към нея. Тя захвърли настрана разполовеното си оръжие и тръгна към него. Шиповете на палците й се прибираха и показваха в бърза последователност. Улт викаше Тисамон по име, но какво от това.

Още една крачка. Вече почти беше в обхвата на ръцете й. Разбра, че е захвърлил дъгата и на нейно място се е появила бронираната му ръкавица, късият й сърп бе изтеглен назад и готов за удар. Не помнеше кога я е призовал с Изкуството си.

Вгледа се в лицето й, златно, свирепо и красиво, и глух за виковете на Улт, прошепна:

— Прости ми.

Тя се напрегна за скок, устните й оформиха краткото:

— Прощавам ти.

Тисамон отпусна ръце покрай тялото си, но Фелисе не го уби. Войниците я бяха хванали и я дърпаха назад, други награбиха него, посягаха да отнемат оръжието, което бяха видели и което вече не беше там. Той задържа погледа й и сърцето му преля от осакатяваща радост и мъчителна горчивина едновременно, задето чак сега, в последните мигове на общото им време, е осъзнал, че я обича. Че го вижда ясно само когато оръжията им се сблъскат.

Улт го гледаше втренчено… всъщност всички осородни го гледаха втренчено, но изражението на Улт беше различно. Единствен той не се опитваше да убеди себе си, че е сгрешил. Даде знак да изведат Фелисе. Тисамон гледа след нея до последно. Едва след това спря безизразен поглед върху своя тъмничар.

— Ако са ти отнели значката, бих могъл да ти я върна — каза Улт, като го оглеждаше преценяващо. Тисамон вдигна вежди и старецът продължи: — Участвах в Дванайсетгодишната война, в началото й, затуй знам разни нещица за твоя народ. По онова време си имахме работа с бая богомолки покрай водните кончета, и тоя номер, дето го извъртя току-що, съм го виждал. Не си мисли, че нищо не знам.

— Отказах се от символа на своя орден по свое желание — заяви Тисамон. „Заради нея и заради собствената си гордост.“

Улт кимна бавно.

— Е, тоз път май успях да те опазя жив, богомолке. Надявам се императорът да ви оцени по достойнство, вас двамцата, както ви оцених аз.

Сякаш минаваше полунощ, прецени Талрик, когато дойдоха за него. Четирима стражари отвориха клетката му, оковаха го и го повлякоха навън. Талрик усети как го сподиря ироничният поглед на Тисамон.

Заведоха го в стая без прозорци, осветена от слаба газова лампа на стената. Не зърна и за миг външния свят. Ако вътрешният му усет за изтеклото време беше в грешка, можеше да е както нощ, така и бял ден посред пладне.

Стая за разпити. Не от онези с машините и експертите, характерни за тази дейност, а миниатюрно помещение, килер почти, което в общата схема за изтръгване на информация посредством различни видове мъчения предшестваше същинската част. Едър мъж стоеше прав зад едно бюро, офицер по стойка и маниер, но без нашивки или друго обозначение за чин. На стол зад бюрото седеше жена.

Последното изненада Талрик, защото в Капитас дори Рекеф — който другаде не се свенеше да използва всеки подходящ за целта инструмент — рядко разчупваше консервативните традиции на осородното общество. А според въпросните традиции на жените не се полагаше друга служба, освен като прислуга или най-много нисша длъжност в някоя чиновническа канцелария, и никога не им възлагаха командни функции. Тази жена очевидно правеше изключение. Дори офицерът, от който се излъчваше авторитет най-малко като за полковник, се отнасяше почтително към нея.

Беше млада, най-малкото с петнайсетина години по-малка от Талрик, и привлекателна също. Златистата й коса беше дълга, прибрана спретнато на тила. Дрехите й бяха хубави, каквито би носила съпругата на някой заможен офицер, примерно. Погледът й не трепваше.

— Майор Талрик от Рекеф — започна тя без въпросителна нотка в думите си. Макар да бяха стегнали болезнено ръцете му зад гърба, стражите го наблюдаваха напрегнато. Талрик зачака, обзет от лошото предчувствие, че това не е възможност да подобри съдбата си, а поредното изпитание, което да издържи по един или друг начин.

— Убили сте генерал Рейнер — отбеляза жената.

„Дали пък не е съпругата на Рейнер?“ Това звучеше що-годе логично. За друго обяснение Талрик не се сещаше. Доста млада съпруга ще да е имал Рейнер обаче. Никога не се беше замислял за семейното положение на генералите от Рекеф. Самият той беше женен, макар че не беше виждал съпругата си от години, така че защо генералите да правят изключение? Империята имаше нужда от синове и бракът беше задължение, което рядко имаше нещо общо с чувствата.

— Майор Талрик… или само Талрик, може би. — Усмивката й си оставаше светла и непроницаема. Очите й също се усмихваха, твърдо някак, но все пак се усмихваха, така че и да беше вдовица, едва ли страдаше от прекомерна скръб по покойния си съпруг. — Генерал Бруган ми показа досието ви — каза тя и махна по посока на офицера зад себе си.