Поглед в мрака

— Ами, да, сещате се. Шестима мухородни срещу гигантски скорпион, цивилни срещу косачна машина, такива работи. — Улт сви рамене, като местеше поглед ту към единия, ту към другия. — Все им повтарям, че ако ме оставят да обуча както трябва затворниците, дето ми ги пращат, ако ги поизпотя с тренировки, представленията ще станат много по-интересни, ама не слушат. — Видно беше, че говори колкото да запълни мълчанието, докато обмисля как да разреши проблема с двамата бойци пред себе си. — Хубаво — рече накрая и подаде дъгата на Тисамон. — Приятелски двубой, ясно?

Фелисе присви очи и зае защитна стойка — тежестта изнесена на задния крак, дъгата прихваната ниско отпред. Тисамон откри, че също е застанал в позиция — дъгата отметната назад, свободната му ръка готова да отбие нейното оръжие. Стойка, която предизвикваше противника да атакува, но далеч не беше най-добрият отговор на стратегията, избрана от Фелисе.

Погледите им се срещнаха, сблъскаха се. Фелисе искаше да го убие, пък било то и с дъга от бъчва, и щеше да го направи, освен ако някой не й попречеше. Може да беше мръсна и развлечена, но в неговите очи изглеждаше по-красива отвсякога.

Нападна го. Отбранителната й стойка се преля в стремителна атака. Тъмничарите бяха опасали гърба й с кръстосани каиши, за да не призовава крилете си, но въпреки това Фелисе сякаш литна към него. Бързият низходящ замах, който Тисамон отби, се оказа заблуждаващ ход, целящ да прикрие хоризонтален удар на нивото на кръста му, който достигна целта си, макар и съвсем леко — навярно тресчица от дървената дъга се беше забила в кожата му. Бързо въртеливо движение на китките й завъртя оръжието в кръг, който да засече ответния му удар, но той така и не дойде. Вместо да контраатакува, Тисамон заотстъпва назад, все така вдигнал своята дъга като за нападение.

Фелисе спря на място. Претегляше стратегията му, следеше го с поглед как обикаля бавно около нея. Още в самото начало някакъв вътрешен глас го беше уведомил, че не ще намери в себе си сили да я удари. Той беше предателят в крайна сметка и нямаше право да се бие за победа. Но веднага щом дуелът започна, Тисамон се отърси от тези предразсъдъци. Старият огън ливна във вените му, сякаш последните унизителни месеци изобщо не са съществували. Сякаш е направил крачка встрани и тази крачка го е отвела в друг свят — чист и лишен от ненужни усложнения, свят на светлина, въздух и изконното изящество на битката.

Нападна. Завъртя мълниеносно дъгата да пробие гарда й, но тя само се изви назад, а после замахна към лицето му със своето оръжие. Тисамон отби удара със свободната си ръка и стовари собственото си тренировъчно острие върху рамото й. Фелисе го улови в последния момент с лявата си ръка, като приклекна да разпредели силата на удара, после притисна на свой ред противника си. Тисамон се завъртя и затанцува из ограниченото пространство на малката арена, всяка стъпка го водеше в кръг по периферията, всяко движение целеше да скъси отново разстоянието помежду им.

Без никакъв преход или пауза Тисамон се хвърли отгоре й, дъгите им се сблъскаха в мълниеносна серия от удари, водени по-скоро от инстинкта, отколкото от сетивните възприятия. Миг по-късно си размениха местата, без никой да е отбелязал попадение. Оръжието на Тисамон се стрелна в дъга към тила й, но Фелисе се смъкна на едно коляно, замахна водоравно и върхът на извитата дървена дъска закачи края на ризата му.

Разделиха се отново и започнаха да се обикалят в кръг. Улт и хората му сякаш изобщо не бяха там. Двамата бяха потънали в своя малък затворен свят, в който нямаше място за други.

Фелисе се усмихваше… както и той всъщност. Израженията им сигурно си приличаха като две капки вода, помисли си разсеяно Тисамон.

Тя нападна с два последователни удара, единият прицелен в главата, другият странично към врата, достатъчно силни да счупят кост, ако бяха попаднали в целта си. Той отскочи назад, приведе се настрани и прокара дъската с разсичащ удар напреко на корема й. Ако държеше меч и ако беше една идея по-бърз, ударът щеше да я изкорми. Приклекна инстинктивно и дъгата на Фелисе изсвистя над главата му. Беше нанесла удара с една ръка. Замахна мълниеносно с другата и шипът на палеца й отвори кървава резка на рамото му. Тисамон регистрира болката като далечен глас, който го пришпорва напред. Шиповете на подлакътниците му забърсаха хълбока й, после отвориха плитка рана косо по корема й, и през цялото време дъгата му не спираше, сблъскваше се с нейната отново и отново, сякаш двамата бяха тренирали стъпките месеци наред. Непрекъснато скъсяваха разстоянието помежду си, отваряха си нови рани с шиповете, а безполезните дъги използваха само като средство за отвличане на вниманието. Фелисе сряза бузата му, целейки се в очите. Той отвори три кървави драскотини под ключицата й, целейки се в гърлото.

Разделиха се. Само за миг помежду им се наместиха два метра празно пространство. Стояха замръзнали в съвършени стойки и чакаха. Макар Фелисе все още да стискаше оръжието си като меч, дъгата й беше срязана на две.