Поглед в мрака

Още на следващия ден стигнаха до Сзар. Далечната половина на града се криеше под димна пелена, която лепнеше по куполите на ниските къщи. Единствените хора по улиците бяха осородни войници и скорпионородни от помощната войска с петносана жълтеникава кожа и алебарди на рамо. Занаятчийският конвой заобиколи един изоставен пазар със съборени сергии и разкъсани навеси. Тото се вглеждаше в къщите наоколо, но никой не надничаше иззад пердетата. Изглеждаха изоставени. Някои бяха с разбити врати, други бяха опожарени.

Дрефос се измъкна от водещото автовозило и спря да хвърли поглед на града около себе си. Губернаторският дворец се виждаше отдалече, тежък зикурат в типичния осоиден архитектурен стил, надвиснал заплашително над малките местни постройки. Когато конвоят го наближи, от двореца наизлязоха осородни войници, толкова много, че Тото ги заподозря в агресивни намерения. Определено не приличаха на делегация по посрещането. Вниманието им обаче изглеждаше насочено към северните квартали на града. Между войниците имаше едър осороден на средна възраст, който пристъпи напред едва след като ескортът му се сля с хората на Дрефос. Лицето му беше обезобразено от прясна рана с формата на малка длан.

— Полковник Дрефос? — попита неуверено мъжът и полуродният вдигна металната си ръка.

— Вие сте полковник Ган, предполагам? Местният губернатор?

— Аз съм, да. Мисля, че…

— Нека хората ви разтоварят фургоните. И да разчистят някое голямо помещение в двореца ви за работилница.

Полковник Ган настръхна.

— Помощновойскови полковник Дрефос…

— Чуйте ме внимателно, губернаторе — прекъсна го грубо занаятчията. — Не идвам в този противен град по свое желание. И определено не съм се писал доброволец да разчиствам кашата на вашите провали. Имам си своя работа да върша и война да водя, а те нямат нищо общо с вашите провинциални боричкания. Имам заповеди, които ще изпълня по най-бързия начин, после се махам оттук.

— Я слушайте, какво ще… — накокошини се губернаторът под погледа на войниците си.

— Уведомен ли сте за моите заповеди? — прекъсна го отново Дрефос.

— Разбира се…

— Бихте ли ги цитирали, моля.

— Да ги цитирам?

— Искам да съм сигурен, че сте наясно с правомощията ми, губернаторе. Ако обичате.

— Уведомен бях, полуродни — процеди през зъби Ган. Очевидно го сърбяха ръцете лично да цапардоса Дрефос. — Уведомен бях, че сте пратен да потушите въстанието в моя град.

— На всяка цена — подсказа му Дрефос.

— На всяка цена — повтори Ган. — Бъдете сигурен, че не успеете ли, новината за провала ви ще стигне своевременно до Капитас.

— Несъмнено. А сега бъдете така добър да издадете нужните заповеди. Нека хората ви разтоварят багажа ми, за да се хвана аз на работа. — Дрефос обърна гръб на побеснелия губернатор и закуцука назад към екипа си. Зад него войниците се заеха да разтоварват фургоните.

— Нещо да кажете? — обърна се той към помощниците си.

— Ами… явно не държите да си създавате приятели тук, майсторе — подхвърли Тото. Думите му предизвикаха тих смях сред останалите.

— В Империята има десетки тъпоглави клоуни като полковник Ган, всичките от добри и тесногръди семейства. Аз, от друга страна, съм единствен по рода си. Не се притеснявайте от отмъщение, защото такова няма да ни застигне.

В същия миг нещо издрънча силно — един от войниците, които разтоварваха фургоните, беше изпуснал сандък — и Дрефос се обърна ядосано.

— По-внимателно, идиоти такива! — изкрещя им той. — Това е ценно оборудване!

Войниците от сзарианския гарнизон го гледаха изпод вежди. Може и да недолюбваха особено командира си, реши Тото, но определено не харесваха този полуроден, който беше пристигнал неканен в града им и се държеше като пълновластен господар.

Един от тях, с малък контейнер в ръце, го изпусна демонстративно на два-три метра от задницата на автовозилото, без да сваля поглед от лицето на Дрефос. И точно тогава се случи — Дрефос се сви сякаш са го пронизали в корема, а после се разкрещя всички да се махали по най-бързия начин. Занаятчиите бяха свикнали да се подчиняват на указанията му и се разбягаха, без да задават излишни въпроси. На Тото му стори, че чува съскане откъм контейнера, а след като се отдалечи на безопасното според Дрефос разстояние и погледна назад, различи фина жълтеникава мъгла да се надига във въздуха.

Войниците, които се намираха най-близо до контейнера, вече или бяха мъртви, или умираха в конвулсии, гърчеха се, извиваха гърбове и деряха с нокти лицата и гърлата си. Другите тичаха презглава или се бяха издигнали във въздуха, но най-бавните паднаха, преди да са напуснали кръга на автовозилата, и скоро периметърът около спукания контейнер се осея с трупове. Ужасена тишина се спусна върху изоставения пазар, а оцелелите гледаха не мъртвите, а Дрефос.

— Още веднъж — напомни им майсторът занаятчия, — бъдете внимателни. Разбрано?

14.