Поглед в мрака

— След време свикваш с чакането, но аз, изглежда, съм отвикнал — каза Дестрахис. Най-после бяха в замъка, един вид; един вид, защото определено бяха в границите на зданието, но пък нямаше врати, а и стените бяха малко. Намираха се в нещо като открита градина, заобиколена от колони, които при нужда можеха да се превърнат в подпори за покрив и стени. Суон Рен се виждаше като на длан в ниското под тях и всеки път, когато погледнеше към града, Стенуолд се стряскаше от липсата на прегради за погледа, на структурно единство. „В Колегиум, ако не бяха стените, които ни разделят, по всяко време щях да съм заобиколен от поне двайсетина души на ръка разстояние — помисли си той. — А водните кончета определено ценят пространството, обичат да им е светло и широко.“

— Може би имат различна представа за времето — подхвърли разсеяно Стенуолд.

— Рядко признават по-малка единица за време от смяната на сезоните — обясни Дестрахис. — И в това, според мен, е проклятието им. Не вярват, че светът подлежи на промяна, а само, че минава през етапите на вечен кръговрат. Възприемат враговете си — Империята, разбойниците — като временна несгода, която ще отшуми с идването на пролетта.

— Дано успея да ги убедя в противното — измърмори Стенуолд. Надяваше се и на друго — че Аланмост няма да се притесни прекомерно и да направи някоя глупост. Поканата явно включваше само двама им с Дестрахис. Дори Грамо, за негово дълбоко учудване, бяха върнали назад.

„Но ако зрението ми беше по-силно, сигурно бих могъл да ги видя някъде долу, в града, понеже нищо не спира погледа ми.“ Единствено етикетът спираше хората да не пресекат символичните граници на двореца. Какво говореше това за Федерацията и говореше ли нещо изобщо?

— А!

Стенуолд се обърна и видя една жена водно конче в градината. Не беше ясно откъде точно е дошла. На години изглеждаше по-млада от двамата равнинци, но късо подстриганата й коса сребрееше, а по лицето си имаше нетипични за своята раса бръчки като от постоянна тревога. Облечена беше със семпла зелена роба, обточена със синя ивица от материя с металически блясък, каквато Стенуолд не беше виждал преди. Краката й бяха боси.

— Така — каза жената. — Кой от двама ви е лекарят?

— Аз съм лекарят на Фелисе Миен — отговори Дестрахис. Жената тръгна към центъра на градината и приседна на плосък камък, обграден от напъпили стръкове.

— Колко покровителствено от ваша страна — отбеляза новодошлата. — Седнете, моля.

Дестрахис остана прав.

— Знаете ли къде е тя? Фелисе Миен?

— В момента? Не. Но говорих с нея преди да тръгне.

Дестрахис седна неохотно пред нея. Колкото до Стенуолд, чувството за такт му подсказваше, че е редно да се отдръпне, дори да излезе от стаята. Само че просто нямаше стая, от която да излезе. А и той нямаше представа какви разстояния и граници са приети по тези места. Пък и искаше да научи нещо повече.

— Така — поде отново жената, — ти се казваш Дестрахис. И си живял във Федерацията достатъчно дълго, че да те смятат за местен.

— Да, макар и с прекъсвания — съгласи се Дестрахис. — Моля ви…

— Човек се пита защо си дошъл тук.

Паякородният преплете раздразнено пръсти.

— Това си е моя работа. Тук ме доведоха обичайните причини, а и много време мина оттогава. Но…

— Фелисе Миен си тръгна — обясни жената. — Постъпил си правилно, като си я довел при мен.

— Не я доведох при вас. А и коя точно сте вие? Поне това ми кажете — настоя той.

— Аз съм мистик — отвърна тя с такава простодушна сериозност, че твърдението й, което в Колегиум би изглеждало смехотворно, тук прозвуча съвсем смислено в ушите на Стенуолд. — Може да ме наричате Инаспе Райм, ако искате, или с друго име по свой избор.

Дестрахис видимо се успокои.

— Познавам Федерацията добре и знам, че думата „мистик“ крие в себе си много и различни значения. Така че каква по-точно сте вие и какво казахте на Фелисе?

Инаспе Райм се усмихна — усмивката й беше тъжна и приятна.

— Фелисе Миен беше изгубила пътя си — каза тя. — Застигната е била от загуба и болка, непосилни за нея. И това постепенно я е отклонило от целта й.

— Целта й? — удиви се Дестрахис.

— Всички неща си имат цел, макар че не всички я постигат.

— И тази цел, тя ще… Какво ще направи Фелисе?…

Инаспе се пресегна и докосна неочаквано лицето му, а той се дръпна като опарен. Жената се вгледа в очите му и Стенуолд видя как лицето на паякородния се сгърчва в пристъп на силни, но неподлежащи на определяне емоции.

— Ти си й бил добър приятел, Дестрахис, нищо че тя така и не те е оценила по достойнство. Спасявал си я неведнъж. Направил си всичко по силите си. И ако в крайна сметка, ако при последните зарове, които хвърли съдбата, се окаже, че Фелисе не може да бъде спасена, вината за този провал няма да е твоя. Ти си дал всичко от себе си.

— Аз съм лекар — каза хрипливо той. — Това ми е работата, да спасявам хора.

— Не всички могат да бъдат спасени.

— Вие мислите, че тя ще умре — обвини я паякородният. — Пратили сте я на смърт?