Поглед в мрака

— Ами, ако не измисля друго, ще си смъкна гащите и ще се нагъзя на новия губернатор. Дайте ми време и ще измисля нещо — увери ги той.

Таки се усмихна и това до голяма степен оправда всичко останало.

Когато си тръгнаха, той седна на пода, както го правеха мухородните по неговите краища, и се замисли. След малко каза на глас:

— Можеш да се покажеш вече. И без това си чул всичко.

Честа се вмъкна през прозореца. Сигурно беше клечал на перваза отвън в сянката на стрехата. Скочи на пода с ленива грация.

— Прави са, между другото — подхвърли той. — За подходящия момент. Познавам този град. Мине ли официалната церемония, всяко желание за съпротива ще се изпари. На соларнийците им дай яростни действия, за които после да съжаляват. В кръвта им е.

Неро го гледа дълго, преди да каже:

— Нямам право да те моля за нищо.

Честа кимна.

— Вярно е. Затова недей. — Бегла усмивка изкриви лицето му. — Какво ще правиш ти, ако спечелите, Неро? Ако Империята се види притисната от всички страни и Соларно си върне свободата? В Равнините ли ще се върнеш?

— Аз съм човек пътешественик — отвърна Неро. — Светът е голям. Все ще намеря нещо.

Честа сви рамене.

— Може би Равнините имат нужда от още един убиец. — Усмивката му се изкриви. — Ще си получиш сигнала, Неро, не се тревожи. Сигнал, който не може да се сбърка.

13.

Пътят до Сзар беше дълъг, особено когато пътуваш с бавната стъпка на моторизирани фургони. Подвижните работилници на Дрефос, механизмите и инструментите, чарковете и джаджите, пещите и наковалните, всичко това беше грижливо натоварено в конвой от десетина големи автовозила. Самият Дрефос прекарваше времето си в ругатни, ядосваше се, че няма релсов път до Сзар и току се връщаше към чертежите на релсополагащо автовозило, което би му позволило да ходи навсякъде с все тежкия си антураж и със скорост, каквато на него му харесва.

Хората от екипа му не се ползваха с привилегиите, отредени за работния му инвентар. За тях беше отделено само едно автовозило, а Големия Грейв, гигантският конощипороден, заемаше по-голямата част от него. Другите седяха на покрива, разхождаха се между фургоните или изоставаха назад да си приказват с войниците от ескорта.

На Касзаат обаче не й беше до приказки. Ако не беше Тото, сигурно нямаше да каже и дума през време на пътуването. Защото Касзаат си отиваше у дома.

Нощем Тото я водеше далеч от другите, в края на лагера или в някой от фургоните. Тя не искаше да припарва до Дрефос, втрисаше я дори при мисълта, че шефът ще обърне глава и погледът му ще падне на нея.

— Мисли, че ще го предам — каза тя.

— Не — успокои я Тото. Казваше й истината. Дрефос изобщо не се сещаше за нея.

— Но другите си го мислят. Знаят къде отиваме и защо. Отиваме в Сзар да избиваме моя народ. Моя народ.

Тото се взря в нея. Тази нощ се бяха скрили в един от товарните фургони и седяха сгушени между увитите в брезент сандъци и кутии.

— Ти защо всъщност напусна Сзар? — попита я той с надеждата, че в дъното на историята й се крие някаква несправедливост, споменът за която ще разбуди стар гняв и ще отхвърли малко бремето на вината.

— Мобилизираха ме за задължителната военна служба, какво друго — тросна му се тя. — Обучена бях, затова ме зачислиха към инженерния корпус. Предаваха ме от ръка на ръка. А после Дрефос ме забеляза и ме взе при себе си. А сега те ще ме убият.

Макар и сгушена в ръцете му, Касзаат беше напрегната като обтегнат лък. Дали под „тях“ имаше предвид Империята или собствения си народ, Тото нямаше представа. Нямаше и простичък отговор, с който да я успокои. „Какво ще направи, когато се изправим лице в лице със семейството й?“ — запита се. Не знаеше и не искаше да знае, но с всяко следващо утро, когато тромавият им керван поемаше на път, тази неизбежна конфронтация се приближаваше във времето.

Сега Тото за пръв път се движеше легално на имперска територия и това пътуване беше много по-различно от импровизираната тайна мисия отпреди година, когато хукнаха към Мина да спасяват Че и Салма. Не беше докрай сигурен, че промяната му допада. Империята не се различаваше чак толкова от Равнините. След като подминаха Даракионския лес и северните покрайнини на Ръбатата пустиня, се озоваха сред хълмиста местност с обработваема земя, където селяните оряха нивите си ръчно или с помощта на впрегатни бръмбари, а между възвишенията се гушеха малки пастирски селца. Разликата беше в реакцията, която конвоят предизвикваше с появата си. Още щом зърнеха автовозилата, местните, били те бойни бръмбари, пчелородни или осородни, се залавяха двойно по-усърдно с работата си. И макар че дори не вдигаха очи да погледнат конвоя, Тото ясно долавяше силния им страх. Империята беше суров господар.

„А сега аз съм част от Империята.“ И тази мисъл не беше нова за него. Позволеше ли си да разбуди спомена за презрението, което беше понасял заради смесения си произход, чувството за вина изчезваше моментално. Проблемът беше как да потиска въпросния спомен.