Поглед в мрака

— Град до езерото е под дъжд от горящи машини. Червени ръце, отдавна оцапани с чужда кръв до лактите, се гмурват за последно. Небето пламти в пожар от смъртта на храбрите. Някой бичува роби. Ръката, която държи бича, е вдигната. Виждам цяла една раса на косъм от изтребление. Мъж с железен юмрук се пресяга да я угаси, както се гаси свещ. Гордият е в окови и макар че вдига ръка срещу великия си господар, не ще пролее и една капка от кръвта му. Паяжините на тъкачите горят. Великият заговорник е надхитрил сам себе си.

Очите й се бяха разширили и горяха от дълбоко вътрешно убеждение.

— Бият се, бойната раса се сражава, но наоколо им горят пожари. Падат като молци в пламъка на факла. И още прииждат да срещнат смъртта си.

— Стига… — понечи да я спре Стенуолд, но пороят от думи не можеше да бъде спрян.

— Бойните машини са се обърнали срещу собствения ти народ. Твоите приятели са ти верни и заради това ще умрат или ще бъдат белязани толкова дълбоко, че никога не ще станат същите като преди. Кръв от кръв се ражда, разлива се между дърветата под златни светкавици. Древни злини излизат на светло, мъртвата традиция на кръволоците се възражда, армии маршируват под знаме в черно, златно и кървящо червено. Някой рови в миналото да търси сила и изравя най-страшното от старите времена. Червеите от земята! Виждам земните червеи да пируват с нашите трупове. Есенни листа, Стенуолд Трудан. Толкова много, повече няма да видиш толкова. Те падат ли, падат, есенните листа, червени и зелени, черни и златни.

— Но можем ли да спечелим? — попита напрегнато той, забравил, че не вярва в дивотии.

— Какво означава да спечелиш? Колко си склонен да жертваш, щом победата е по-страшна от поражението? — Инаспе си пое дълбоко дъх и продължи: — Твоето бъдеще. Нашето общо бъдеще. Съжалявам.

Фелипе Шах беше човек на неопределима възраст. Имаше лицето на млад мъж, но над ушите косата му сивееше. Тронната му зала беше открита към небето — вътрешен двор насред двореца, под който се разстилаше Суон Рен. В очите на Стенуолд принцът беше лика-прилика с всичките си сънародници — строен, златокож, с тъмна коса. Седеше в средата на двора върху постлано на земята одеяло. Четирите фигури около него, които от разстояние Стенуолд взе за войници, се оказаха статуи от потъмняло дърво. Фелипе беше с роба в трептящо червено и синьо с кант от златни дискове — не много по-различна от дрехата, с която Салма беше събрал очите на колегиумци, когато се появи за пръв път в града.

Придворните му, трийсетина водни кончета, седяха около принца по начин, който говореше за строго регламентирана подредба. Някои бяха в ниши високо в стената. Други държаха пергаменти и писалки, готови да записват. Трети просто си седяха и дори не личеше да обръщат особено внимание на своя принц. Всички бяха нагиздени с широките свободни роби от лека материя, така характерни за водните кончета, и Фелипе Шах далеч не беше най-богато облеченият. Ала също като паякородните, и водните кончета носеха гиздавите си дрехи, без да изглеждат ни най-малко натруфени. „Ако аз се облека така, ще изглеждам просташки“ — помисли си Стенуолд.

Настанили го бяха вляво от Фелипе и той се чудеше дали това място е израз на почит, на сигурност и дали изобщо означава нещо. Прецизните правила, които местните спазваха по отношение на дворцовия етикет, бяха непонятни за него. Жалко, че Дестрахис не беше тук да го напътства.

Стенуолд забеляза гадателката, Инаспе Райм, заедно с трима нейни сънародници, седнали в полукръг зад нея. Ала тя не погледна към него, гледаше право пред себе си. Имаше нещо странно около мястото й, нещо, което подсказа на Стенуолд, че представата му за дворцовия етикет е не само повърхностна, а и погрешна. Но повече от това не можа да разбере.

„Цял живот събирам разузнавателна информация, а ето че се оплетох като паяк в кълчища.“

На аудиенцията присъстваха и неколцина мерсери в доспехи от главата до петите. Един от тях се приближи към принца и му подаде нещо. Писмото на Салма, съобрази Стенуолд — писмото на принц Салме Диен до принц Фелипе Шах.

Принцът прочете мълчаливо писмото; придворните чакаха. Никой не беше споменал за какво иде реч в посланието, но изглежда, всички знаеха, като да бяха мравкородни, свързани в мисловна мрежа. У Стенуолд все повече се засилваше чувството, че се плъзга по повърхността на свят с неизбродни дълбини и пресложни правила. „Сякаш не знаех, че Федерацията е неизбродна и сложна. Нормално е да оплета конците. Само че нямам време да ги разплитам, защото положението у дома не търпи отлагане.“

Никакви новини не бяха пристигнали от Равнините, разбира се. Сарн като нищо можеше да е паднал.