Поглед в мрака

— Възможно ли е тогава да получа аудиенция при… при монарха? — попита Стенуолд с чувството, че върви по тънко въже над бездна от непознат етикет. Федерацията беше огромна, монархът й — далечен и могъщ. Още колко странни аудиенции като тази трябваше да изтърпи, още колко време щеше да мине, докато се изправи лице в лице с митичния монарх на водните кончета и му изложи каузата си? И щяха ли Равнините да издържат дотогава?

Меланхолията на Фелипе Шах не се разсея, но в очите му се появи нещо ново, някаква светла искрица, едва доловимо разчупване на тъгата, сякаш все пак е зърнал нещо забавно сред всепоглъщащия мрак. Стенуолд се огледа и видя същото изражение върху лицата на другите — застинали в учтивост лица, които правят усилие да сдържат усмивката си.

А после видя, че лицето на едно от водните кончета си остава сдържано, незасегнато от общото настроение, и разбра.

Много бавно и много внимателно Стенуолд се изправи и се поклони дълбоко на Инаспе Райм — предсказателка и монарх на Федерацията.

— Аз… съм глупак — призна той.

— Разберем ли това, значи сме направили първата крачка към мъдростта — отвърна меко монархът. — Изглежда, принц Салме Диен не ви е разяснил истинската роля на принцовете в нашата Федерация. На принца не е дадено да го засипват с почести и да го издигат високо, дадено му е да привежда ниско глава и да носи товара на хората, чието добруване е призван да пази и издига. Такава е задачата на всеки принц и десеторно повече на монарха.

— А аз извадих късмет да ви заваря тук, когато… — Стенуолд млъкна, без да е довършил. — Или вие сте знаели предварително и сте дошли да се срещнете с пратеничеството на Равнините. — Не му беше останал скептицизъм. Тук, в този чудат двор, го бяха лишили и от последните му резерви.

Тя кимна бавно.

— Беше ми приятно да се запознаем, Стенуолд Трудан.

— Но ако знаех, че… Исках да помоля за разни…

— Значи е добре, че си останал в неведение. Вече знам каква е молбата ти.

— Изминах целия този път, за да помоля за… — побърза да продължи той с чувството, че върви по границата на допустимото. — Моля ви, нека изложа молбата си.

— Дори ако сме решили да я отхвърлим? — попита тя и Стенуолд зяпна насреща й.

— Няма как да знаете с каква просба съм дошъл.

Лицето й остана все така спокойно, тържествено и тъжно.

— Знаем, Стенуолд Трудан, но ако предпочиташ, изложи молбата си. Нека между нас не остане и сянка на съмнение.

Беше изгубил и нищожната си ориентация в дворцовия етикет на федералните — нямаше представа дали полученото току-що разрешение е знак за почит или снизходителност към грубостта му. Така или иначе, внезапно го обзе силно чувство на неотложност, нелепо предвид огромното разстояние, която го делеше от сцената на бойните действия.

— Докато с вас си говорим, осородните нападат нашите градове. Ние няма да се предадем без бой, но истината е, че нямаме нито силата, нито ресурсите да надвием Империята, нашия общ враг, врага на всички ни. — Думите се сипеха една през друга, но Стенуолд нямаше време да ги подрежда в изящни изречения, затова продължи нататък: — От Салма знам какви беди са донесли на народа ви, знам за горчивите години на войната, за княжествата, които са ви отнели. Може да съм глупак, но не съм чак толкова глупав, че да остана сляп за общата кауза. Имперските армии са многочислени, но и фронтовете им се множат. Осородните, в стремежа си към постоянни завоевания, губят нишката на здравия разум. Ако съберете войска, която да потегли на изток, лесно ще си върнете изгубеното, защото завоевателите не ще имат силата да ви спрат. Но ще се опитат, а това ще осигури глътка въздух за нас. С малко късмет откриването на още един фронт може да ги пречупи.

Млъкна задъхан и зачака отговора.

Ала отговорът се бавеше.

— Помогнете ни — удари го на молба той. — Помогнете ни и така ще помогнете на себе си… моля ви.

Инаспе Райм сведе поглед.

— Ти не разбираш. Не можем да изпълним молбата ти. Невъзможно е.

Стенуолд отвори уста, но думите заседнаха в гърлото му. Накрая успя да изрече:

— Но… поне скромна войска?

— Не можем да си върнем изгубените княжества — каза простичко тя. — По една съвсем ясна причина. Подписахме Перления договор, според който тези територии са отстъпени на Империята.

Стенуолд я зяпна невярващо.

— Но… били сте принудени да го подпишете. Не може да е било доброволно. Дванайсет години война…

— Аз подписах Перления договор — заяви тя и Стенуолд млъкна, останал без думи. — Това е срам, който ще нося до живот и който ще прехвърля на монарсите след мен. Вярно е, че бяхме тласнати натам от кърваво море, от кръвта на своите мъртви. Вярно е също, че макар сами да изработиха условията, осородните не биха се поколебали да нарушат въпросния договор. Но всичко това е без значение.

— Не разбирам… — започна той.