Поглед в мрака

„Всичко ще се оправи — повтаряше си ожесточено тя. — Кимене ще дойде, ще ми повярва и тогава всичко ще се оправи.“ Слаба утеха, която дрънчеше на кухо.

Измина някъде час, според собствената й преценка, преди вратата да се отвори отново. Някакъв минасец заслиза към нея по каменните стъпала. Друг мъж остана на прага с фенер в ръка, но и без мъждивия му светлик Че веднага позна посетителя. В първия миг името му й убягна, после изплува на повърхността и Че си отдъхна с облекчение.

— Чисис!

Той се вгледа в нея, после даде знак на мъжа с фенера да се приближи. Не се беше променил, само гримасата на горчиво неудовлетворение се беше впечатала още по-дълбоко върху лицето му. Стискаше нож в ръка и Че се уплаши — оръжието нямаше за цел да й вземе страха, а по-скоро да заостри апетита на собственика си. „Тиниса все казваше за него, че не е стока…“

— Чисис, аз съм — каза Че. — Не ме ли позна?

— Познах те, естествено — отговори студено минасецът. — Обикновено така става с предателите.

— Не съм предател — отрече тя.

— Хокиак е на друго мнение.

— Хокиак греши! Мисли, че съм предателка, защото отидох при него с осороден. Ако наистина исках да се внедря сред вас, щях ли да направя нещо толкова глупаво?

Чисис я изгледа все така безстрастно.

— Не се сещам за никого, който би направил нещо толкова глупаво, така че аргументът ти е лишен от смисъл. Пък и чух, че осородният избягал, след като убил неколцина от хората на Хокиак.

— Той е беглец със смъртна присъда и Империята го търси. Сигурно е решил, че Хокиак иска да го продаде на осородните.

— Разправяй каквото си искаш — усмихна се криво Чисис. — С времето ще изтръгна истината от теб, без значение какви ги дрънкаш сега.

— Ще ме оставиш ли поне да говоря с Кимене? — попита тя.

Чисис отвърна с усмивка, която беше едновременно кратка и неприятна за гледане.

— Внимавай какво си пожелаваш, момиче. Тя идва да те види. Заради старите времена, може би.

„Може би смята, че ми дължи поне това — помисли си Че. — Или иска лично да види как ме режат на парченца.“

— Мога да ви помогна, на цялата съпротива — настоя тя. — Затова дойдох, да помогна.

— Да де, не на нас обаче. — Той клекна до нея, като въртеше ножа под светлината на фенера. — Не се тревожи, двамата с теб скоро ще си поговорим. И аз ще измъкна истината, до последната трошичка. Нямай грижа.

Понечи пак да го удари на молби, но после се отказа. Чисис беше недоверчив човек. Целия си съзнателен живот беше прекарал в един окупиран град, водил бе личната си война и за него Че беше поредната възможност да наточи острието на омразата си. Сигурно предпочиташе да убива предатели пред врагове. И да ги убива бавно при това.

А после самата Кимене слезе в мазето. Видът й сам по себе си беше доказателство за силните позиции на съпротивителното движение. Носеше роба, но широката дреха беше отворена отпред и не скриваше черния нагръдник с двете червени стрели на минаската съпротива: „Паднахме, но ще се издигнем отново.“ Беше въоръжена и явно беше минала така по улиците заедно с охраната си, без да се крие от осородните. Явно части от града вече бяха извоювали своята практическа независимост от окупатора.

Самата Кимене обаче не се различаваше от жената, която Че помнеше отпреди година време — млада, свирепа и горда, с късо подстригана коса, истинската бойна царица на Мина. Нищо в изражението й не даваше знак, че помни онази паметна нощ, когато двете с Че бяха освободени от занданите на губернаторския дворец. Нищо не подсказваше, че двете имат обща кауза.

— Тя е, няма грешка — обяви Кимене.

Чисис кимна и отстъпи назад. Че понечи да каже нещо, но гърлото й се сви под втренчения поглед на жената.

— Челядинка Трудан — заговори вместо нея Кимене, — разбрах, че си станала агент на осите.

— Не — промълви Че. Кимене коленичи до нея и върхът на ножницата й изстърга по пода на мазето.

— Харесвах чичо ти — продължи тя. — И му вярвах, доколкото може да се вярва на външен човек. Ако той беше тук сега, вместо теб, бих приела думата му на доверие.

— Моля те — каза Че, като я гледаше право в очите. — Не съм предателка. Нося новини, които ще ви помогнат. Осородните нито са ме изтезавали, нито са се опитвали да ме направят свой агент! Моите хора се сражават с тях дори в момента!

— Имаме свои хора в двореца — и сега, и тогава. От тях знам, че си била отведена за изтезания. Чули са машините да работят, а често хора са се пречупвали само при вида им — каза Кимене спокойно, сякаш й обясняваше нещо логично и очевидно.

— Пуснаха ги, но… нищо не ми направиха — настоя Че и веднага си даде сметка колко неубедително звучат думите й. — Имаше някакъв заговор… нещо сложно, политическо. Човекът пусна машините заради шума, който вдигат. За да прикрие разговора си със свой агент…

— Така значи. И кой беше този човек?

— Той… — „Същият, който избяга от дюкяна на Хокиак.“ Ала Кимене я наблюдаваше изпитателно и мълчанието нямаше да й свърши работа.

— Името му е Талрик — каза накрая Че. — По-късно и по друга причина той стана ренегат. Сложно е, знам, но, моля ви, трябва да…