Поглед в мрака

— Сър, значи? — изрече той с надеждата, че е успял да се овладее, преди изненадата да е проличала по лицето му.

Мъжът отвърна хладно:

— Наредено ми е да ви придружа, сър. Викат ви.

„И това не ти харесва, войнико, но ще се подчиниш на заповедта.“ Подчинението беше централният принцип на тяхната раса, на осородните, нищо че по природа бяха свадливи и крайно недисциплинирани.

— Води тогава, войниче — каза Талрик небрежно.

Още щом излезе в коридора, разбра, че се намира в губернаторския дворец. Не пазеше приятни спомени от това място, тъкмо напротив — заради болката, изпитана тук, и заради загубата на добър приятел. Единствената отстъпка, която му беше подхвърлила съдбата — освен факта, че още е жив, — беше, че в крайна сметка не той беше нанесъл смъртоносния удар, не той беше убил полковник Ултер. Само това, и то поради чиста случайност. А той нямаше право да намира утеха в капризите на случайността.

Заведоха го три етажа по-горе и Талрик се опита да състави мислена карта на двореца по спомени. Тук, на тези нива, се намираха стаите, запазени за важни гости и висши офицери. Самият той беше отседнал тук предния път. Имаше и по-големи зали, макар че най-голямата, онази, в която Ултер даваше аудиенции приживе, беше на един от долните етажи. Където и да го водеха, каквото и да му готвеха, щеше да се случи зад затворени врати.

„Дали пък не са решили, че знам нещо важно, което да измъкнат от мен с копринени ръкавици? Дойде ли ред да предам Стенуолд и хората му? И защо не?“

Но ако искаха информация, достатъчно би било да го опнат на масата за разпити и да включат машините. Нямаше да е първият свой, опитал вкуса им. „Но ако аз давах заповедите, нямаше ли първо да опитам с добро? Понякога учтивостта дава неочаквани резултати.“ От всички обяснения, които се ръгаха с лакти в главата му, това изглеждаше най-вероятното. Следователно не биваше да привиква към временното отпускане на каишката. „Което на свой ред означава, че трябва да се възползвам от първия удобен случай. Само ми дайте стая с достатъчно голям прозорец.“

И те взеха, че му угодиха. И този дворец, като повечето големи здания, построени от осородните, беше зикурат, а стаята, където го въведоха, дори си имаше балкон с късче зовящо синьо небе. Но Талрик реши на първо време да кротува. Преди да побегне, трябваше да разбере къде се намира и защо. До вратата стояха двама войници и не сваляха поглед от него. Засега не влизаха в сметките му, но вече беше убил петима и бройката лесно можеше да нарасне до седем. Талрик нямаше какво да губи и това го караше да се чувства безсмъртен.

Самата стая нямаше нищо общо с натруфения стил на стария губернатор, който обичаше да излага, при това в прекомерни количества, ценна плячка, отнета от десетина завладени градове. Не, тази стая беше издържана в стила на Капитас — дълга маса и никакви украси по стените, освен един фриз, типичен за местната вътрешна архитектура, който изобразяваше завладяването на града преди осемнайсет години. Талрик се запита разсеяно дали не би могъл да открие и себе си на младини в някой от образите на триумфиращи осородни войници. Поне Ултер със сигурност би трябвало да е там, на фриза, защото именно той командваше атаката тогава. Премести поглед от фриза към войниците. И двамата бяха млади мъже. „Няма как да са участвали в битката за Мина.“ Дори в Дванайсетгодишната война срещу Федерацията едва ли бяха участвали. Това незнайно защо го изпълни с чувство на самота. Изглежда, имаше повече общо със Стенуолд Трудан, отколкото с тези млади мъже. Навярно в крайна сметка културната идентичност не тежеше колкото възрастта.

Войничетата застанаха мирно, а Талрик зае позиция зад масата срещу вратата. Стори му се, че разпознава стъпките още преди мъжът да се появи на прага — осороден с прошарена коса и свиреп поглед. Полковник и губернатор едновременно, както личеше от допълнителните нашивки.

„Разбира се.“ В документите, които Талрик беше изчел, губернаторът не се споменаваше по име, но ако се беше постарал, Талрик и сам би се досетил. Изненадата му беше неуместна.

— Полковник Латвок — кимна той. — Простете, че не козирувам според изискванията, но в момента това май не ми се полага.

Очите на Латвок бяха като кубчета лед, но това можеше да се очаква. Полковникът махна отсечено с ръка и двамата войници излязоха навън.

— Не беше нужно да убиваш петима мои войници — каза той.

Талрик вдигна цинично вежда.

— Последния път, когато Империята прояви интерес към мен, полковник, едва оцелях, за да си извадя поука.

— И така да е — каза Латвок, — със сегашните си действия ти направи нещата… много трудни.

„А на тебе защо ти пука?“ Но ситуацията започваше да му се изяснява. Полковник от Рекеф, поставен начело на гарнизона, под негово командване войниците се чувстват недоволни и изпълнени с недоверие… и защо не? Доверието е надценена стока.

— Седни — нареди му с равен глас Латвок, после присви очи, когато Талрик не помръдна. — Аз все още съм твой висшестоящ офицер.

— А аз още ли съм в армията?