Поглед в мрака

Талрик стана, отметна в движение плаща си, за да освободи дръжката на меча. Вратата на таверната вече беше отворена и студен повей нахлуваше откъм улицата. Той излезе с лека усмивка и видя цяла дузина закачулени мъже да го чакат, някои на земята, други — кръжащи над покривите в съседство. „Значи са рекефци“ — помисли си.

— Приемам числеността ви като комплимент — каза той, по-скоро на себе си. Вратата зад него се хлопна, резето изстърга в жлеба си.

Нападнаха го — по земя и от въздуха. Той протегна отворена длан и призова Изкуството на своя народ. Усмивката още беше на лицето му.

Попречи им желанието да го заловят жив. Талрик се възползва максимално и без скрупули от това предимство. В кратката и ожесточена схватка, първо, докато го връхлитаха от всички страни, и после, докато се мъчеха да го свалят, Талрик успя да убие петима с жилото си. Добър беше в това Изкуство — опреше ли длан в гърдите на противник, можеше да прогори дупка колкото юмрук в тялото му. В близък бой жилото нямаше равно на себе си.

Не си спечели благодарността им, но това можеше да се очаква. Заповедта да го заловят жив явно не уточняваше в какво състояние трябва да го предадат. Когато приключиха с него, Талрик беше окървавен и насинен целият.

Дойде на себе си не в килия, а в малка войнишка стаичка, от онези, в които настаняваха сержантите и младшите офицери. До вратата стоеше войник на пост и веднага щом Талрик се размърда, войникът съобщи на другите, които чакаха отвън.

Затворник и пребит от бой, Талрик откри, че въпреки всичко е в повишено настроение. След кратък размисъл разкри причината — покрай всичките болежки от побоя почти не усещаше дълбоката рана, която Даклан му беше нанесъл недалеч от обсадения Колегиум по заповед на собствените му хора от Рекеф и която едва не му беше видяла сметката. Тази рана, за разлика от предателството, вече беше останала в миналото.

„И къде съм сега, да опустее дано?“ Отговорът не изглеждаше труден, като се имаше предвид какви са нападателите му — осородни войници. Полупразното стайче, в което го държаха, можеше да е в казармите или в губернаторския дворец. Прозорецът се намираше високо в стената, значи стаята беше в сутерена. Хрумна му да се издигне с криле и да погледне навън, но бързо се отказа. По-добре тъмничарите му да не знаят дали е в състояние да лети.

„Самият аз не знам, всъщност“ — каза си горчиво. По всичко личеше обаче, че се е отървал от побоя без сериозни наранявания, но пък той открай време беше костелив орех. Капитан Раут, Ултер, Тисамон и Тиниса, Ариана, Даклан, Фелисе Миен. Всички те се бяха опитали по едно или друго време да го извадят трайно от строя. Чудеше се кой ли ще е следващият.

Лежеше на твърдото легло под подозрителния поглед на войника и неохотно стигна до заключението, че досега животът му е бил низ от енергични усилия и нищожни постижения. „По-добре да бях останал в Рекеф някак си. Не става революционер от мен.“

А сега какво? Не беше вързан, значи можеше да убие пазача и да си пробва късмета. Сигурно би могъл да стигне доста далеч и да види сметката на немалко от тъмничарите си, преди те да преосмислят решението си относно точно колко жив го искат. Значи някой му пращаше послание, някой, който бе убеден, че Талрик ще го разчете правилно: „Изчакай. Не всичко е загубено.“

Дали пък не е попаднал в ръцете на бунтовнически елементи вътре в двореца? Ако сред прислугата още имаше минасци, съпротивата неминуемо беше внедрила свои хора около губернатора. Дали път Кимене и Че не бяха… чакай, дори не знаеше дали Че е още жива. След като той се беше изнесъл с гръм и трясък от дюкяна на Хокиак, хората на дъртия скорпионороден като нищо може да са я убили или пък Кимене е наредила да я екзекутират като агент на Рекеф. „Каква ирония само.“

А после, след кратък размисъл стигна до извода: „Аз съм едновременно предаден и предател.“ Като го беше отхвърлила след години на достойна служба, Империята го беше тласнала по пътя на най-долната измама, а когато той се опита да промени нещата, да закърпи раните, които беше причинил, само влоши нещата още повече.

Само че сълзливата сантименталност му беше чужда. „Жив съм“ — каза си. Това беше първата и най-хубавата тухла, с която да започне градежа си.

Двама войници влязоха в стаята с делова стъпка. Лицата им подсказваха, че много добре знаят през какво са минали другарите им — и живите, и мъртвите, — за да го доведат тук. Хем го мразеха, хем се страхуваха от него.

— Е? — попита ги Талрик. — Сега какво?

— Елате с нас — каза единият и изкриви лице, сякаш от учтивата форма му загорча в устата. Още повече му загорча, когато добави и едно „сър“ в края. Думата удари Талрик като юмрук между очите, толкова силно, че той едва не падна назад в леглото, краката му омекнаха от скритото значение на трите буквички. Минала беше цяла една зима, сурова и трудна, откакто някой се беше обръщал към него по този начин. Трибуквената дума беше на цял един живот разстояние от него; беше врата към добрите стари дни.