Поглед в мрака

— Имаме нужда от способни агенти — изгъгна той. — Ти си способен. Максин не е имал право да се занимава с теб. Ти си мой. Ти си мой майор, докато аз не реша друго. — Речта, изглежда, го изтощи и той се облегна уморено назад.

— Какво искате от мен, сър? — попита го Талрик.

„Какво бих могъл да ти дам? Тайните на Равнините… плановете на Стенуолд… Плановете на Че? Бих могъл да отнема Че от съпротивата и да направя от нея онова, в което я обвиняват — агент на Рекеф. Бих могъл без чужда помощ да подсигуря бъдещето на кампанията в Равнините.“

Вгледа се в изпитото сухо лице на генерал Рейнер и си помисли: „Но теб това не те интересува“.

— Капитас — оповести Рейнер. — Ще те пратя в Капитас с фалшиви документи. Обичайното. Там има работа за способен агент.

— Разбира се, сър — каза Талрик. „Отново съм в играта.“ Прозвуча като победоносен крясък в главата му, който заличи без следа последните месеци. Никога не е бил прогонван от армията, от Империята. През цялото време беше останал лоялен, той, майор Талрик от Рекеф, а топлият плащ на имперската кауза беше обвил всичките му действия с непромокаема целесъобразност. Ала приливът на облекчение, на освобождение, така и не идваше. Той го чакаше с разтворени обятия, ала все така се чувстваше напрегнат като тетивата на лък. И изведнъж го изпълни дълбоко объркване, коктейл от гняв и безпомощност. „Нима не ще мога да приема този дар? Нима не за това копнеех през цялото време?“

— Сър, мога ли да попитам нещо?

Рейнер кимна.

— Задачата ми в Мина, преди… Отстраняването на стария губернатор. Подготвяли сте почвата, така ли? Той е бил от хората на Максин?

Рейнер кимна отново.

— Добре — каза Талрик и едва доловима усмивка раздвижи лицето на генерала.

„Отново съм в играта — каза си Талрик. — Отново съм в играта. Повече няма да се занимавам с нисши раси, нито ще им играя по свирката. Сега отново съм силен. Мога да си отмъстя на онзи бръмбаророден сводник и на богомолския му убиец, и на цялата им отвратителна пасмина.“

Друг глас, чут съвсем наскоро, се обади в главата му: „Нямаш никакво право да критикуваш Империята. Нямаш право да поставяш собствените си дребни недоволства над изискванията на своите господари.“

Загорча му в устата. „Това се отнася за всички обаче.“ За всички, от най-долния роб и слуга до онези по върховете. Империята над всичко. За Империята, а не за себе си, не заради някой генерал, не заради императора, не за Рекеф. „И определено не заради мръсните заговори на един амбициозен генерал!“

Нещо дълбоко в него нададе отчаян вой, защото изводът, до който беше стигнал, означаваше, че ще загуби отново онова, чиято загуба едва не го беше убила първия път.

— Генерале — каза той, — когато ме пратихте да убия стария си приятел полковник Ултер, аз не исках да го правя, но все пак го направих, утешен от мисълта, че губернаторът е извършил реално престъпление.

Очите на Рейнер се разшириха, устата му се отвори, но Талрик нямаше времето да чака гъгнивия му глас. Масата скри проблясъка на жилото, но не намали с нищо силата на енергийния залп, който натроши на парчета стола отсреща след като мина през тялото на генерала, който седеше на него.

16.

Спря на пясъка, заслепен от слънцето. Вдигна ръка да заслони очите си и плъзна поглед по дъгата на стените, надупчени и потъмнели от дългогодишна злоупотреба.

Животът му се беше превърнал в сън наяве. Водеха го от място на място като животно в клетка и при всяка спирка той се биеше и убиваше. Вече не го интересуваше какво изправят насреща му, но беше факт, че при цялата си изобретателност още не бяха открили противник, който да го надвие.

Отвъд триметровата бариера на стените, по цялото протежение на арената се редяха амфитеатрално местата за публиката. Повечето бяха обикновени пейки, но в единия край се издигаше ложа с платнен навес и дървени столове за почетните гости. Запита се колцина ще го гледат днес, осородни и свитите им от подбрани слуги и роби. Повече от миналия път със сигурност, а тогава бяха стотици.

Арената също беше по-голяма от предишната и си имаше каменни зидове околовръст, а не ограда от грубо одялани талпи. Май не беше идвал тук преди, реши Тисамон.

Хората не спираха да шушукат възбудено, сякаш за пръв път виждаха богомолкороден. Тисамон стоеше на половината път до центъра на арената, пясъкът наоколо му тъмнееше разринат и петносан от предишен двубой. Стоеше и чакаше противника си. Металният сърп на бронираната му ръкавица потрепваше леко, сякаш по своя воля.

Портата срещу него, скована от яки дъски и подсилена с метални капси и ленти, започна да се издига със скърцане и Тисамон зърна някакво скорострелно движение от другата й страна. Приведе се в бойна стойка и вдигна ръка пред гърдите си.