Поглед в мрака

Латвок го прикова с поглед. Талрик му отвърна със същото и като гледаше прежълтялото лице на полковника, си помисли, че пред него е човек, който редовно не си доспива. „Местни или имперски тревоги те мъчат, чудя се? Или и двете?“ А после изведнъж, така както човек съзира конкретно очертание в размита облачна маса, Талрик видя дълбокото безнадеждно отчаяние, което ядеше Латвок отвътре. Полковникът стоеше на тънко въже над пропаст и с мъка удържаше равновесието си.

— Не изпитвам особена любов към Империята напоследък — каза Талрик. Онази част от него, която доскоро беше лоялна, сега се сгърчи в ужас от собствената му дързост.

— Не изпитваш любов? — изсъска Латвок бавно и отсечено, сякаш всяка отделна дума беше самостоятелно сражение със собствените му взривоопасни чувства. — Ти си… беше… имперски майор. Беше офицер от Рекеф. Нямаш никакво право да критикуваш Империята. Нямаш право да поставяш собствените си дребни недоволства над изискванията на своите господари. Ако Империята е искала смъртта ти, значи е трябвало да умреш без възражения. И ако сега иска да те призове от гроба, значи трябва да се върнеш.

„Самият аз прибягнах веднъж до тази логика — когато Даклан ме прониза и аз реших, че повече не ми се живее.“ Ала общуването с негодяите на Стенуолд през последните няколко месеца беше отнело част от блясъка на тези аргументи.

— И какво искаш сега? — попита той. — Искаш ме мъртъв? Имаше възможност да го уредиш, но я пропусна. Така че какво искаш?

— Аз ли? Аз не искам нищо — отвърна с леден глас Латвок. — Ала има друг, който е достатъчно щедър по дух, за да даде на счупения съд втори шанс да бъде от полза.

Талрик го измери с поглед — полковникът от Рекеф, който при първата им среща го беше изпълнил със силен страх за собственото му бъдеще, мъж, който с една дума беше преобръщал живота на стотици. Мъж, който не успяваше да пробие безразличието му сега.

— Да го видим този твой щедър човек — каза Талрик.

— Той вече е тук — информира го Латвок и плъзна поглед покрай него към балкона. Имаше някой там. „През цялото време ли е стоял на терасата, или току-що е долетял отнякъде?“ Детински номер, макар изпълнен умело и безшумно.

Безликият допреди малко силует пристъпи към прага на балконската врата, погледна го право в очите и тогава Талрик го позна. Позна го и сърцето му прескочи.

Генерал Рейнер, един от тримата мъже, които ръководеха Рекеф.

Рейнер погледна към Латвок, едва помръдна с ръка и полковникът излезе ядосан от стаята. После генералът и ренегатът дълго се измерваха с поглед един друг в мълчание. Накрая Рейнер махна към масата и Талрик седна нащрек срещу него.

— Е, генерале — заговори първи, — ако това е екзекуция, значи е ненужно усложнена. Нож в някоя тъмна уличка по̀ би ми прилягал напоследък.

Рейнер отвори уста, но думите се забавиха. Талрик си даде сметка, че никога не е чувал генерала да говори, а първият звук, който излезе от устата му сега, беше толкова тих и гъгнив, че остана напълно неразбираем.

Рейнер пробва отново:

— Достатъчно, майор Талрик. — За мъж с толкова власт и авторитет гласът наистина беше слаб и тънък, но думите, които Рейнер изрече, бяха друго нещо. Да чуе чина си, произнесен от генерала, шокира Талрик толкова силно, че той залитна назад като от удар с юмрук.

„Така ли стана? Цяла година от живота ми — изтрита, смъртната ми присъда — забравена, греховете ми — опростени? И сега какво — чувството за увереност, за правота, което ми отнеха така незаслужено, ще спуснат отново отгоре ми като топло одеялце?“

— И откога майорството ми е на дневен ред? — изломоти той, а после добави гневно: — Те се опитаха да ме убият.

В последвалото мълчание до слуха му стигна лек шум, не откъм Рейнер и дори не в стаята, а някъде в съседство. Талрик складира тази информация за по-нататъшна употреба — фалшиви стени, скрити подслушвачи. Явно не му вярваха чак толкова много.

Рейнер си пое дълбоко дъх.

— Във война сме, майоре.

— Забелязах, генерале.

— Нямам предвид Равнините — махна с ръка Рейнер. — Говоря за истинска война. Максин се опитва да превземе Рекеф отвътре. Максин е истинският враг. — Плъзна поглед из стаята, сякаш се боеше, че чул да споменават името му, Максин би могъл да се материализира някак при тях.

— Генерал Максин — повтори бавно Талрик.

— Смъртната ти присъда я е издал той — уточни Рейнер. — Не аз.

Талрик се сети за последния си разговор с Даклан, преди той да вдигне оръжие срещу него. Да, Даклан беше казал, че смъртната му присъда идва от Максин, но беше споменал и бездействието на Рейнер по въпроса. „Можел си да ме защитиш, генерале“ — помисли си Талрик. Междувременно имперското му обучение и самочувствие се наместваше неусетно като плащ на раменете му, призовано сякаш с магия от споменаването на предишния му чин и съпътстващите го привилегии.

— И къде ме поставя това сега? — попита той, а после добави неохотно, но и неизбежно: — Сър?

Нищо в поведението на Рейнер, освен погледа му, не даде знак, че генералът е забелязал почтителното обръщение.