Поглед в мрака

— Денят на коронацията, ето какво. — Улт се надигна от столчето. — Девет години, откакто величеството взе трона. И като казвам „взе“, точно това имам предвид. — Улт се огледа и отстъпи крачка назад, като видя, че Тисамон се е изправил на крака.

— В такъв случай искам да се бия — заяви Тисамон.

— И аз искам да се биеш — увери го Улт. — Само дето не виждам как ще стане.

— Ще изляза с голи ръце. Срещу хора, животи, машини, каквото…

— Ех, старче — прекъсна го Улт, — друго може да не съм научил за толкоз години, но за бойците имам набито око. В момента не разполагам с нищо, което да те озори, човече. Съжалявам, наистина. И аз искам да те убият толкова, колкото ти искаш да умреш, повярвай ми. — Усмивката му беше искрена и приятелска. Приятелство абсурдно, но и също толкова реално. — Нека помисля. А че заслужаваш най-добрата публика, е факт.

Когато наближи достатъчно Фелиал, Втора имперска армия се зае да издигне укрепления. Инженерите свалиха от товарните автовозила готовите оградни елементи и сглобиха от тях достатъчно голям лагер за цялата войска. Работна ръка не липсваше, а генерал Тинан, който командваше Втора, се беше погрижил хилядите работници да усвоят в детайли тази новаторска операция. Тинан беше интелигентен човек и изпитваше искрено уважение към покойния генерал Алдер, който беше превърнал тази част от Равнините в гробище за двайсет хиляди войници от редовната и помощната войска. Е, имало бе и смекчаващи вината обстоятелства, разбира се. Алдер е бил изигран от Паешките земи, а липсата на заповеди от Капитас осъдила войската му на принудително бездействие и несигурност, на безконечен престой във временен лагер, в изчакване на заповеди, които така и не дошли. А после повечето от войниците му бяха загинали. Малкото оцелели не бяха годни да оформят ядрото на самостоятелна армия и затова бяха разпръснати по гарнизони и други бойни формирования из цялата Империя. Шиповете бяха прекратили съществуването си.

Това беше грешка, която генерал Тинан не смяташе да повтаря. До мръкване цялата му армия се беше прибрала зад импровизираните укрепления, а половината войници бяха получили заповед да будуват през цялата нощ, готови да посрещнат евентуална атака с жила, арбалети и щраколъкове. През осемте години под негово командване Втора армия си беше спечелила прозвището Зъбчатите, защото каквото и да застанеше на пътя й, тя го смазваше безмилостно като зъбните колела на каменотрошачка. Втора армия не се спираше пред нещо.

Атаката през онази първа нощ така и не се случи. Явно богомолкородните не бързаха да излязат от горските се убежища. На следващия ден Тинан заповяда приготовленията да продължат и скоро на празното до вчера поле изникна огромен лагер с ъгловати стени, машини и вписан в него пръстен от тънки кули. Генералът знаеше, че до сблъсък рано или късно ще се стигне. И колкото по-рано, толкова по-добре, защото Империята беше заложила срокове, които трябваше да се спазят.

На следващия ден генералът прати мъже с огнехвърлящи автовозила, които да започнат сеч по периферията на гората. Освен че щяха да поразчистят терена от дървета, това трябваше да изиграе ролята на жест, на предизвикателство, нещо като дуелист, който вика на бой опонента си. Едва ли щяха да чакат дълго.

Ако можеше да вкара съгледвачи в гората и те да се върнат живи оттам, генералът нямаше да остане разочарован от докладите им. Войнството на Фелиал наистина се събираше, защото старейшините бяха пратили вест за повсеместна мобилизация. Жени и мъже, стройни и светли, със зелени дрехи или брони от черни люспи се стичаха със стотици в крепостите на своите водачи. Носеха лъкове и копия, рапири и сърпове, идваха със смъртоносните шипове на подлакътниците си. Идваха със своите побратимени насекоми, от дребни екземпляри, които излитаха от китката, до огромни бронирани убийци, по-големи от кон. Богомолкородните от Фелиал се биеха непрекъснато. Биеха се помежду си, дебнеха из засада всеки, навлязъл със или без зла умисъл в гората им, нападаха и плячкосваха корабите на паякородните, дръзнали да се появят в техни води. Сега отиваха на война и механичните звуци на противника щяха да се удавят в техните химни, клетви и бойни викове.

Засега обаче пазеха тишина. Чакаха сред дърветата. И бяха много, повече от онези, които бяха излезли срещу армията на Алдер, повече, отколкото се бяха събирали когато и да било в живите спомени на народа им — а те бяха надарени с дълъг живот, мъже и жени, голобради юноши и старци с посребрена коса, и всеки един бе истински майстор в боя. Носеха ризници и брони, изковани много преди планинските вождове да положат основите на Империята — кираси от тъмни люспи, изящни брони от застъпващи се плочки, леки ризници с фина оплетка, шлемове с високи гребени. Оставили бяха настрана враждите и отколешните си спорове, за да се изправят като един, като братя.