Поглед в мрака

Тисамон само го изгледа безучастно. Чувстваше се като някое от животните в дъното, което чака търпеливо своя миг.

— Хора като теб идват тук постоянно. По-старите, които се бият отдавна, вече са свикнали — продължи Улт. — Седят и блеят. Погледни сам, поне десетина такива се виждат от твоята клетка. Хора, чиято смъртна присъда е подписана отдавна. Те просто не знаят кога ще ги застигне, а и не им пука особено. Но въпреки това се бият. Щото, поне докато се бият, не са затворници, схващаш ли? Това тук, долу, е като сън за тях, не е реално. Реални са само двубоите. Ти си като тях.

„Не, аз съм животно, затворено в клетка“ — помисли си Тисамон, но сам не си повярва. Улт се усмихна и един стар белезникав белег изпъкна на лявата му скула.

— Искаш ли да се махнеш оттук? — попита Улт и замълча, давайки му достатъчно време да отговори. — Не, не искаш — заключи накрая той. — Но е факт, че привлече вниманието ми. Не защото си богомолкороден. И преди съм имал хора от твоята раса тук. Не, интересен си ми, защото отвътре си мъртъв. Бил си мъртъв отвътре още преди да се озовеш тук. Обикновено минават най-малко няколко десетници, преди другите да стигнат там, където си ти.

— Знам — отвърнал му бе Тисамон тогава. Каза само това, но и на двама им беше ясно, че самотната думичка е плод на сериозни усилия и е отстъпка.

Сега Улт отново спря пред клетката му, след като слугите бяха раздали вечерната помия. Момчето остави трикракото столче на пода и старият осороден приседна на него, толкова близо до решетките, че Тисамон лесно би могъл да протегне ръка и да го сграбчи. Само за два дни Улт беше взел мярката на богомолкородния и богомолкородният беше взел неговата.

— Богомолке — подхвана Улт. — Гледах те как се би днес. Браво. Много беше забавно. Двама полковници и един генерал благоволиха да ме похвалят за чудесното представление.

Тисамон изсумтя и сви рамене в знак, че това изобщо не го интересува.

— Справи се добре, дори някак прекалено добре. Истината е, че биха предпочели последният да ти види сметката, а не обратното.

— Последният?

— Е, най-вече ги интересува да се лее кръв, разбира се — продължи Улт. — Но предпочитат последната пролята кръв да е на чужденец. А ти закла онези момчета като стой та гледай. Дезертьори бяха, вярно, но осородни все пак.

Тисамон сви отново рамене.

— Не разбираш — отбеляза Улт.

— Предпочитат аз да бях умрял — каза Тисамон. — Какво има за разбиране?

— Въпросът е в расата — обясни Улт. — Във вашите земи не съм ходил, но съм бил във Федерацията и на няколко други места, преди императорът да ги прилапа. Тук е различно. Познаваш ли някой мравкороден, богомолке?

— Познавам много.

— Е, ние сме като тях. Нали знаеш как мравкородните гледат отвисоко на всички други и ги смятат за по-долна ръка хора? Ние сме същите. Лично аз съм виждал всякакви и никой не ми е хващал окото, не ги харесвам и толкоз. И от мойта раса, и от твойта, и от всичките. Ама знам какво иска публиката. Иска да се лее чужбинска кръв. Сигурно ме мислиш за философ, а, богомолке?

— Не.

Улт се изкиска, после се закашля.

— О, знам си аз занаята. Като поработиш моята работа, щеш не щеш ставаш философ. Щото гладиаторството не е само забава за публиката. Като навлезеш по-надълбоко, виждаш, че има и друго. Има значение, богомолке.

Тисамон несъзнателно се премести по-близо до решетките.

— Значение? В бруталното клане?

— Баш тъй. — Улт затвори очи, сякаш да призове на парад пред вътрешния си взор всички битки, които беше видял през годините. — Всичко се корени в нас и във вас, в нас, осородните, и във вас, всички останали. Ние нахлуваме в земите ви, нали? Залавяме ви и ви връщаме тук в окови. Вие се биете за наш кеф. Докарваме и животни от вашите земи, докарваме ги и ви изправяме един срещу друг на арената. Слагаме вериги на целия свят и го водим тук. Така го бележим като наш, схващаш ли? Има хора, дето за цял живот виждат само малка частица от Империята и още по-малка от широкия свят оттатък границите. А тук може да се види всичко. Въпросът е краят да е същият — мъртъв чужденец, без значение дали го убиваме ние, дали го разкъсва звяр на арената или се избиват един друг. Важното е да има мъртви чужденци.

— Интересна форма на изкуство имате тук — подхвърли сухо Тисамон.

— Скоро ще разбереш. Факт е, че ти започваш да се превръщаш в проблем, богомолке.

— Защото не умирам?

— Баш тъй — кимна Улт. — Големите игри наближават и ти заслужаваш да участваш в тях, но какво трябва да направя аз, та да е доволна публиката? Ти ще убиваш зверове, ще убиваш хора и единственият начин да те залича от картинката ще е да пусна срещу тебе толкоз народ, че никой да не види какво става на арената. Само че всичко се прави заради шоуто, не забравяй. Няма ли шоу, няма нищо.

— Значи искаш да загубя нарочно? — попита го Тисамон. — И фатално?

Улт се ухили и жълтите му зъби лъснаха на мижавата светлина.

— Е, това не вярвам да стане, така че… Просто ще трябва да пропуснеш голямото шоу. А е жалко, защото наистина си много добър.

— Какво толкова голямо ще става?