Поглед в мрака

Старейшините — велегласната от крепостта Фелиал сред тях — се събраха, но всъщност нямаше кой знае какво да обсъждат. Богомолкородните не прибягваха до сложни формации, авангарди, ариергарди или стени от щитове. Силата им беше в индивидуалността — поотделно, в двубой нямаше боец, който да им се опре, нито тук, нито в целите Равнини, нито в целия свят. Нито с острие, нито с лък. Това беше тяхното наследство и те вярваха в него с цялата си душа и сърце.

Родители заръчваха на децата си да бъдат силни в тяхно отсъствие, братя и сестри се разделяха — по-големите тръгваха на бой, по-малките оставаха у дома. Най-старите гледаха как целите им семейства излизат навън и тръгват на война.

Въоръженото войнство на Фелиал се надигна с падането на нощта и се хвърли срещу враг, двайсет пъти по-многоброен. С последните лъчи на слънцето богомолкородните се изсипаха откъм дърветата като вълна, без предизвестие, без тръбен зов. Бяха свирепи и храбри, бързи и умели — бойците на Фелиал, страшни и свободни.

Първата редица се изля мълчаливо, бойците разпериха криле и се издигнаха във въздуха, наближили стените на укрепения лагер. Стрелите им намериха мишените си и десетки постови паднаха мъртви. Осородните, въпреки всичките си предохранителни мерки, така и не разбраха кога врагът е полазил стените им и е започнал да ги обстрелва отвисоко.

Ала ъгловатите стени бяха създадени като защита срещу точно такива атаки. Изпъкнали навън в долната си половина, стените се прибираха под прав ъгъл навътре, а отворите в горната им част позволяваха на защитниците да обстрелват от долу нагоре атакуващите с жила и стрели. Един вик от ранен постови беше достатъчен да вдигне целия лагер под тревога.

Осородните бяха научили горчиви уроци от унищожението на Четвърта армия. Придвижването им от Меро до тук се беше забавило, защото всяка вечер войници и работници сглобяваха походното си укрепление, а генерал Тинан от седмици очакваше богомолската атака. Не беше за вярване, че са го оставили да стигне толкова близо до Фелиал.

Една трета от имперската армия даваше нощно дежурство и веднага щом се вдигна тревога, войниците наизскачаха от палатките въоръжени и с пристегнати брони. Междувременно богомолкородните кацаха по стените и стреляха по всяка мишена, изпречила се пред очите им, които, за разлика от очите на осородните, виждаха чудесно в сбиращия се сумрак. В първите минути осородните не успяха да оформят фронт. Войниците падаха ранени и убити, преди да са заели местата си, лагерът изглеждаше пълен с богомолски бойци, които сееха смърт около себе си. Везната натежа в полза на древното бойно изкуство.

През цялото това време машините вършеха своето. Не се втурваха напред за разлика от хората и богомолкородните не ги нападаха, защото не съзираха заплаха в тях. Дори когато големият двигател в средата на пръстена от кули се разбуди с рев, те не му обърнаха внимание. Ала лостовете бяха вдигнати, генераторите се включиха и блесна светлина. Върховете на всички кули лумнаха в ослепително бяло сияние, което върна деня в лагера, а и на стотина метра около него. Това неочаквано развитие забави темпа на атаката, спря го дори — богомолкородните се люшнаха назад, издигаха се във въздуха, прикриваха очи.

Дойде ред осородните да стрелят — с жила и арбалети. Новите щраколъкове, доставени със стотици от Хелерон и Сон, влязоха в действие, снарядчетата им бяха твърде малки и твърде бързи, за да бъдат посечени или избегнати. Богомолкородните не нападаха в сбита формация, което обезсмисляше залповия огън, затова осородните войници стреляха по своя преценка и по конкретна цел. Тогава започна истинското клане.

Нападателите не разбираха какво става, прехвърляха се упорито през стената, попадаха право под стоманената градушка и умираха. Умираха, и умираха. Контраатаката би трябвало да ги довърши, ала бързината им беше такава, че те преметоха още веднъж вътрешността на лагера, сечаха и мушкаха където сварят, покосяваха цели отделения осородни войници. Стоманените им сърпове пореха плът и намираха пролуки в броните, всеки боец изпълняваше пируетите на стремглав, кървав танц, който посичаше всичко живо в обсега си. Стрелците им се целеха в щракометците и всеки изстрел беше смъртоносен, но усилията им бяха като плюнки срещу буря. Зверовете, страховитите горски богомолки, размахваха смъртоносните си щипки, смазваха жертвите си, късаха крайници, а понякога грабваха някой пищящ войник и го разполовяваха с едно движение, защото стоманените брони не бяха пречка за острите им като нож мандибули. Богомолското войнство се стовари върху осородните със своите копия, мечове и древни брони, които не можеха да ги защитят.