Поглед в мрака

Тисамон показа на зрителите нещо ново — как ловуват богомолкородните. Първата му атака дойде без предупреждение — само за миг той ускори от дебнеща стъпка до главоломна скорост. С три стъпки и един скок Тисамон прекоси центъра на арената, като сечеше мълниеносно със сърпа си. Уби четирима. Другите стреляха с жилата си, но твърде бавно. Оставиха следи от обгоряло по дървените декори и само като по чудо не се избиха един друг.

А после се скараха. Започнаха да си крещят. Напълно бяха забравили за тълпата. Знаеха само, че са сами във враждебна среда и че имат опасен противник.

Единият взе да удря с камък по веригата си, другите се оглеждаха с протегнати длани. Тълпата пощуря окончателно. От издигнатите трибуни зрителите виждаха, че Тисамон е там, сред оцелелите, съвсем близо до тях. Той се наведе бавно и взе с лявата си ръка нож, захвърлен на земята от някоя жертва. Светкавично движение на китката и ножът се заби в гърлото на мъжа, който стоеше най-далече от него. Останалите, роби на инстинкта, се обърнаха да погледнат.

И с това се приключи.

Остави се да го върнат в килията, в зловещите кошари под арената. Мястото беше ужасно и странно, лабиринт от решетки без преградни стени, който не предлагаше дори минимално уединение, проектиран така, че вътрешното пространство да се прекроява без много усилия и малката клетка за един човек да се отваря към по-голяма килия за животно или група нещастници, обречени да прекарат заедно последните си часове, преди да умрат групово на арената. Лампи с горящо масло висяха от тавана и хвърляха слаба светлина. Този лабиринт от клетки датираше отпреди бурното технологично развитие на Империята и беше кажи-речи най-старата част от Капитас, запазила се в оригиналния си вид до ден-днешен. Осородните бяха запазили част от традициите си непокътнати.

В сумрак като този Тисамон виждаше по-добре от повечето хора. Когато изплуваше от бойния си транс, в дългите часове, изпълнени с неканени мисли за собственото му падение, той често проклинаше силните си очи. Клетките под арената бяха зловонни и душни. В част от килиите имаше други гладиатори, които седяха и чакаха някой да ги изведе за тренировка или просто да ги нахранят. Никой от тях не беше осороден. За разлика от дезертьорите или бойците от по-низши раси, осородните гладиатори бяха герои и живееха като свободни хора, обожавани от гражданите на Капитас. Ала Тисамон беше убил неколцина и вече не го пускаха срещу тях. Колегите му тук, в подземието, бяха от десетина подчинени раси — имаше мравкородни, полуродни, един конощип и един шипороден. Всички те бяха мъже със завидни бойни умения, оцелели след множество двубои, толкова, че да се превърнат в ценна стока — точно като него.

В подземието имаше и друга стока — евтина и лесно заменима. Арената беше месомелачка, а капитасци обичаха кръвопролитията. Когато не залагаха на качеството в лицето на гладиатори като Тисамон или на осородните професионалисти, които да проливат кръв с майсторско умение, зрителите се задоволяваха и с количеството, с клането на едро. Арената имаше неутолим глад за роби, чужденци и военнопленници. Пускаха ги да се кълцат несръчно, колкото да подгреят и развеселят публиката, или ги връзваха един за друг и ги изправяха пред някое гигантско насекомо. Други пращаха срещу ужасни автовозила и машини. По петдесетина такива обитаваха разделеното с решетки подземие, бройката се запазваше, но не и отделните лица, които се меняха всекидневно, а понякога и ежечасно. Сред тях имаше мъже и жени от всякакви раси, нерядко и деца.

Имаше и животни, но тях ги държаха в задната част на голямото помещение. Тисамон рядко ги виждаше, само ги чуваше от време на време как съскат и влачат крака. За тях се полагаха повече грижи, отколкото за хората, имаха си специални гледачи и звероукротители. В това малко общество на обречените животните бяха нещо като аристокрация. Насекомите не сваляха фасетните си очи от пазачите и дебнеха сгода да избягат. Изглежда, пленничеството ги беше издигнало по-близо до сложната природа на човека, същото пленничество, което принизяваше умърлушените и мълчаливи гладиатори до елементарните животински инстинкти.

Малко след като върнаха Тисамон в подземието, по коридорчето между клетките се зададе група роби, повечето мухородни, за чиито очи сумракът не беше пречка. Зад тях вървеше стар осороден мъж, оплешивял, с кисело и обветрено лице. Куцаше, но не си помагаше с бастун, а в колана му бяха втъкнати бич и дървена палка, подсилена с капси. Казваше се Улт, както лично беше уведомил Тисамон. Дълги години бил в роботърговския корпус, после се преквалифицирал в треньор на гладиатори. Улт отговаряше за клетките под арената и за техните обитатели.

Преди два дни беше спрял пред клетката на Тисамон. Дълго стоя там, оглеждайки мълчаливо и с подозрение богомолкородния. На следващия ден направи същото — мухородното момче, което му прислужваше, отново сложи трикракото столче пред решетката на Тисамон и Улт отново седя там, потънал в размисъл. Накрая каза:

— Знаеш ли защо си ми интересен?