Поглед в мрака

През портата излезе бръмбар, но от вид, какъвто Тисамон виждаше за пръв път. Беше дълго, източено същество, четири метра от главата до върха на опашката и с дълги тънки крака. Движеше се много бързо — изскочи през портата и спря на същото разстояние от центъра като Тисамон. Зелената му черупка беше напръскана с бели и златни точици, очите му бяха огромни, а мандибулите стърчаха извити навътре като остриета на коси. Тълпата полудя. Явно познаваха съществото — него конкретно или други от същия вид — и смятаха, че то ще е победител в двубоя.

„Само ако расата на Стенуолд беше взела Изкуството си от тези създания, а не от тромавите торни бръмбари“ — помисли си разсеяно Тисамон. Съществото беше нащрек и го гледаше с интелигентност, каквато повечето животни не притежаваха. Но Тисамон не се изненада, защото богомолките в собствената му родина бяха достатъчно умни да надхитрят хората, дошли да ги отстрелят като ловен трофей. Така че защо този великолепен хищник да се различава от тях?

Бръмбарът го нападна внезапно, изстреля се светкавично под бурните аплодисменти на публиката. Тисамон подскочи високо, видя как подобните на ятагани мандибули се сключват с трясък под него, после се отблъсна с крак от гърба на противника си и се приземи с плъзгане върху пясъка. Знаеше, че хищникът вече се е обърнал да продължи атаката си. Замахна, без да поглежда назад, но сърпът му разсече празен въздух. Бръмбарът се беше изправил на четири крака и го заплашваше с извитите като куки накрайници на предните два. Тисамон се оттегли назад с бегла усмивка на лицето под напрегнатия поглед на огромните лъскави очи. Създанието се смъкна обратно и двамата започнаха да се обикалят, Тисамон вървеше в кръг около противника си, който ту настъпваше, ту се оттегляше, но нито за миг не го изпусна от поглед.

Животното подхвана втора атака, светкавична като първата, и пак като при първата Тисамон се изнесе навреме. Този път обаче контраатаката му даде по-добър резултат — върхът на сърпа захапа бронираната черупка и остави плитък прорез по хитиновото външно крило на насекомото. Тълпата нададе рев и Тисамон разбра, че звярът се е изнесъл точно зад гърба му, по-бързо от предвиденото. Не можеше да го надбяга, затова подскочи с всички сили нагоре и назад. Върхът на едната мандибула закачи ризата му, а после Тисамон заби сърпа си в гръдния кош на създанието.

Но не докрай — върхът проби, но след това острието се плъзна безславно по хитиновата броня. Тисамон падна върху гърба на насекомото, претърколи се и замахна в движение да съсече един от средния чифт крака на противника. Животното отново се обърна с лице към него.

Двамата се разбираха чудесно. Тисамон се беше дуелирал с много мъже и жени, докато стигне дотук, но с нито един не беше усещал връзка като тази. Точиците по черупката на противника му не бяха окраска, разбра той, а белези от стари битки. Двамата се разбираха чудесно.

Когато насекомото го нападна за трети път с раззинати челюсти, Тисамон се плъзна напред, подви крака, видя как смъртоносният силует на главата с мандибулите минава над него, чу как трите чифта крака стържат по пясъка в опит да убият инерцията. И без колебание заби сърпа си в гръдния кош на създанието, в основата на краката, толкова дълбоко, че ръката му потъна до китката в тялото му.

Когато звярът издъхна, Тисамон постоя на колене до него, положил ръка върху неподвижната глава между гигантските челюсти. После се изправи и им позволи да го изведат. А тълпата го приветстваше, изпаднала в делириум, точно както беше приветствала създанието, което той беше убил.

„Капитас.“ Отърси се от съня наяве, колкото да си спомни къде се е озовал. „Сега съм в Капитас, в сърцето на Империята… с оголен сърп.“

Следващият му двубой го изправи срещу дезертьори, беше специално угощение за тълпата. Преди да го пуснат на арената, изведоха там осмина мъже и ги оковаха за единия крак към скоба в центъра на кръга с достатъчно дълги вериги, за да се движат свободно. Ръководителят на игрите беше предвидил допълнителни декори за този двубой във вид на дървени барикади и стени, които да имитират изоставено укрепление, те бяха достатъчно ниски, за да не пречат на публиката, но и достатъчно високи, за да се крият зад тях дезертьорите и техният противник. Дезертьорите нямаха представа какво ще излезе насреща им. Нямаха брони, въоръжени бяха с обикновени ножове, но пък бяха осородни и можеха да жилят. Обещали им бяха свободата, ако оцелеят в битката.

Тисамон излезе на арената толкова безшумно, че повечето му противници дори не разбраха за присъствието му. Тръгна дебнешком към окованите мъже, така че само зрителите да го виждат, придвижваше се бавно от прикритие към прикритие. Дезертьорите се оглеждаха трескаво, усетили по реакцията на тълпата, че нещо е било пуснато заедно с тях на арената, нещо, което се криеше.