Поглед в мрака

Отделни части от войската на Теорнис още се държаха и той не можеше да реши дали са му по-верни, отколкото той заслужава, или просто не си дават сметка колко зле са потръгнали нещата за тяхната армия. Огнените мравкородни бяха пробили противниковия фронт с помощта на щраколъковете и арбалетите си, а тук-там във въздуха още имаше струпвания на водни кончета. Скорпионородните бяха успели да влязат в близък бой и вбиваха клин във вражеските редици със своите чудовищни мечове и брадви. Въпреки това Теорнис разбираше от тактика достатъчно, за да не храни излишни илюзии. Битката беше изгубена.

— Към брега — нареди той на мъжете от личната си гвардия. Не можеше да се върне в Селдис, защото осородните скоро щяха да стигнат там, а и собствените му хора едва ли щяха да го посрещнат с отворени обятия.

„Накъде да отплавам обаче?“ Докладите, които беше получил, въпреки завоалирания си изказ, бяха повече от красноречиви. Оставили зад себе си опожарения Фелиал, осородните се придвижваха покрай морския бряг по посока Колегиум, не се спираха пред нищо и пътуваха с максималната скорост на моторизираните си обсадни машини.

Нещо се скъса в него и изгубил за миг самообладание, Теорнис изтегли рапирата от ножницата и разсече купчините доклади и карти, с които беше живял през последните две десетници. Те се разхвърчаха като подплашени насекоми, като пепел. Вик на ярост и безсилие се изтръгна от гърлото му, гвардейците дотичаха разтревожени, но той бързо се овладя. Нищо по лицето му не подсказваше, че само преди миг си е изпуснал нервите.

„Ще изгубим Колегиум.“ Ако градът на бръмбарородните паднеше, всичките му усилия щяха да отидат нахалост. Равнините щяха да се отворят за Империята като девствена робиня.

17.

Охраната нахлу без бавене, но Талрик изненада и тях, както беше изненадал генерал Рейнер. Разбираше си от работата и веднага бе забелязал подвижния панел в стената, откъдето войниците можеха да навлязат при първия знак за опасност. Те така и сториха, като се блъскаха и спъваха взаимно в дълбокия си потрес. Не бяха от Рекеф, затова бяха очаквали Талрик да заплашва, да се оправдава, изобщо да ги предупреди някак за зловещите си намерения. И ако не беше започнал да ги избива още щом се втурнаха презглава в стаята, сигурно и досега щяха да се чудят какво да го правят.

Той остави жилото си да говори вместо него. Боеше се, че телохранителите ще го убият въпреки това, и страховете му сигурно щяха да се оправдаят, ако насреща му бяха излезли повече хора. Само че Рейнер го беше подценил и охраната му се състоеше от четирима. След миг двамцата от коридора влетяха на свой ред в стаята, вдигнати под тревога от крясъците на четиримата си колеги, но вече беше късно. Талрик уби и тях, преди да са разбрали какво става.

Изтича към балкона, спря и зачака. Той би сложил стражи от двете страни на балконската врата, но Рейнер бе предпочел сам да застане там. Пътят му за бягство беше чист.

Нямаше тропот на бягащи крака, нямаше викове, нямаше тревога.

Талрик се върна предпазливо в стаята и плъзна безразличен поглед по труповете на генерала и неговата охрана. Всичко се беше случило толкова бързо, че още никой не бе вдигнал тревога. Възможно ли беше никой да не е чул? Къде бяха слугите в двореца, войниците, които да дотичат при данданията от седем убийства?

Слугите сигурно бяха местни хора, на които Рейнер е гледал с подозрение. И с право не им е вярвал, като се имат предвид докладите, които Талрик беше изчел в Тарн. Колкото до войниците и другите имперски служители, които би трябвало да хукнат насам, те или бяха навън в опит да потушат съпротивата, на която окончателно бяха изпуснали юздите, или бяха станали жертва на вътрешните политически интриги. Талрик се вгледа в мършавото лице на Рейнер и се запита дали пък генералът не беше изгубил разсъдъка си, за да се изолира сам, тласкан от нарастваща параноя.

На вратата се почука и досетил се за самоличността на човека в коридора, Талрик каза:

— Влез.

На прага се появи полковник Латвок, отворил уста да каже нещо. Така си и остана, с отворена уста, зяпнал невярващо труповете в стаята. Талрик вече бе вдигнал длан срещу него, но Латвок не понечи да го нападне, само гледаше ли, гледаше. Нещо се свличаше в изражението му като топящ се восък — собственото му бъдеще. Корабът, в който беше инвестирал всичко, чието успешно плаване беше подкрепял всячески и в който се беше вкопчил, за да издържи бурята, неочаквано беше потънал.

Срина се на колене и някакъв странен звук излезе от гърлото му — не дума, нито друго, което Талрик бе чувал от човешко същество. Беше тихичък, тъничък звук на непресторена скръб. Талрик тръсна глава да прогони нелепата мисъл, че полковникът страда за смъртта на своя генерал повече, отколкото Фелисе Миен беше страдала за смъртта на децата си.