Поглед в мрака

Самият той не изпита никакво съчувствие, което идваше да покаже за пореден път, че по сърце все още е офицер от Рекеф. В крайна сметка него го интересуваше единствено Империята, а в момента най-опасният враг на Империята беше самата тя. Хора като Рейнер и Латвок, като Максин и като всички други алчни за власт генерали, полковници и губернатори разкъсваха Империята, заделяха си свои лични територии и изобщо с нищо не бяха по-добри от престъпните хелеронски банди. Дори самият император, щом търпеше и насърчаваше подобно поведение, заслужаваше в пълна мяра презрението на Талрик. Тази мисъл повдигна огромен товар от плещите му, защото доказваше, че най-сетне е направил нещо наистина добро за своята Империя.

Вече дори не му се налагаше да обмисля варианти, за да вземе решение. Ръката му сякаш по своя воля изстреля енергиен залп, който изпече провисналото лице на Латвок и събори полковника на пода.

Вече можеше да си тръгне с чувството за изпълнен дълг. Излезе на балкона и обходи с поглед града под себе си, град на ръба на въстание. Какво би трябвало да направи един добър офицер при тези обстоятелства?

Или… какво би трябвало да направи един агент на Равнините, който си е сменил боята? Или до неотдавнашният спътник на Че Трудан?

Тази мисъл още го глождеше — не трябваше да я зарязва така. И още по-лошо — изобщо не трябваше да я поставя в такава ситуация. Че беше в ръцете на съпротивата, това изглеждаше почти сигурно, и като нищо можеше да се е простила вече с живота си. Или пък току-виж е успяла да ги убеди в искреността си. Талрик, от друга страна, разполагаше с вести, на които съпротивата много би се зарадвала. Как щяха да се справят офицерите от гарнизона на Мина сега, когато губернаторът и неговият рекефски началник бяха мъртви?

Всъщност отговорът беше очевиден, помисли си той, докато стоеше на балкона. Имперският гарнизон щеше да удари. Убийството на губернатора и генерала щеше да бъде интерпретирано като политически атентат, който плаче за възмездие. И възмездието щеше да е сляпо, жестоко и на едро, точно по стандартите на Латвок. Без да търсят конкретни мишени, офицерите от гарнизона щяха да стоварят гнева си върху целия град. Мина щеше да опита вкуса на бича, но никак не беше изключено роботърговецът да остане неприятно изненадан, когато робът, вместо да моли за пощада, изтръгне бича от ръцете му.

Крилете му се появиха, той се оттласна във въздуха и полетя над града. Щеше да намери съпротивата. Щеше да намери Че. Поне толкова й дължеше.

Наближили бяха дюкяна на Хокиак, когато Кимене вдигна ръка да спрат. Че се спъна и се блъсна в гърба на Чисис, който се обърна, изсъска с раздразнение и я шамароса през лицето. Притисната беше между двама червенофлагци, облечени цивилно с дълги плащове и качулки сякаш да се предпазят от лошо време.

— Кимене? — обади се с изтънял глас Че. Чисис я изгледа злобно, но и той като нея изглеждаше притеснен.

— Нещо се е променило — каза Кимене, макар Че да не съзираше никакво конкретно основание за тревогата й. Нещо във въздуха ли беше подушила? Така или иначе, останалите червенофлагци явно взеха думите й на сериозно. Чисис изтегли безшумно меча от ножницата си и го прикри по дължината на крака си. Отделение осородни войници прекоси улицата недалеч пред тях. Явно бързаха, но бяха и някак прекомерно предпазливи — притичваха, после спираха за миг и хукваха отново на прибежки.

— По-добре да се връщаме — предложи Чисис. — Или да повикаме още хора. — Двамата пазачи на Че бяха единственият им ескорт. По всичко личеше, че Кимене не е от водачите, които поставят личната си сигурност на първо място, но това беше нож с две остриета, помисли си Че. Следовниците й я обичаха още повече заради смелостта й да поема същите рискове като тях, но окупаторите биха дали мило и драго да им падне в ръцете. От дочути разговори Че беше стигнала до извода, че след освобождаването си от занданите на двореца Кимене на няколко пъти е била на косъм от повторно залавяне, че осородните и техни наемници постоянно правят опити да я задържат.

Кимене гледаше замислено към дюкяна на Хокиак. Скорпионородният лесно можеше да измами доверието й, а и не личеше да има излишни скрупули по този въпрос. Само че едва ли би го направил по този начин — едва ли би заложил капана в собствения си дюкян, а и сигурно би измислил нещо по-убедително от това да й прати съобщение, че въпросният Талрик, когото Кимене издирваше, се е появил в магазията му и се е предал.