Покварено сърце

— А ти не подценявай извратеността й, болестта й. Тя не е като нас. — Дадох на заден и започнах да се измъквам, карах и чаках най-лошото да се случи. — Тя не може да мисли и да чувства като нас.

— Имаш предвид, че е способна на грешки.

— Както и ние — отвърнах, а той не пожела да спори с мен, но не се и съгласи.

Вече не чувах бормашината да пробива метала. Карах през наводненото поречие и гледах в огледалото за задно виждане. Наблюдавах Марино, докато не се превърна в малка фигурка и не стана почти неразпознаваем. След това завихме и той изчезна, и се зачудих дали някога ще го видя пак.

— Болест? — върна се Бентън към темата. — Знаеш много добре, че тя не е луда.

— Говоря ти за физическото й здраве. — Можеше никога повече да не видя Марино.

Бях прекалено разстроена, за да говоря. Трудно си поемах дъх, докато се ослушвах за звук, който да предизвести края на света. Не на целия свят. А на моя. Дали щеше да е силен взрив, или тихо пукване? Как смъртта обявява пристигането си, когато най-накрая дойде нашият ред? Аз би трябвало най-добре да знам. Но не знаех. Не и днес. Не и при тези обстоятелства.

— Какво за здравето й? — попита ме пак Бентън, а аз не можех да осмисля това, което вярвах, че е направил.

— Ърни откри следи от мед в топчето боклук и в оперението — отговорих. — Казва, че тя е навсякъде в пробите, които взех.

— Сигурно е от медната стрела — каза Бентън, но мислите му бяха някъде другаде, правеха други опасни предвиждания, които сигурно щяха да се окажат неправилни. — Тя очаква от нас да останем там.

— А не да направим това, което всъщност правим — да се махнем и да чакаме Марино да умре? — Към гърлото ми се надигаше жлъч.

— Трябва да се запитаме какво смята тя, че ще направим. — Бентън държеше телефона в скута си и от време на време поглеждаше какво се появява на дисплея му. — Като начало тя би предвидила, че ще кажеш това, което току-що каза — добави той и вече бе друг човек, онзи, който става, когато призове дявола, когато кани злото да стане част от разговора.

— Доколкото знам, има заболяване на кръвта, което не е лекувано — казах. — Може да е в сериозна беда.

Започнах да си задавам въпроси и същите съмнения продължаваха да ме ядат. Защо Кари би искала да зная, че не всичко със здравето й е наред? Защо бе използвала снимани от нея видеа, за да разкрие, че има застрашаваща живота й генна мутация, която бе убила майка й и баба й — ако, разбира се, казваше истината? Защо би искала да знам, че страда от полицитемия вера? Като ми казваше това, тя ми даваше да разбера, че здравето й е по-увредено от това, което аз бих могла да й причиня през юни на дъното на морето край Форт Лодърдейл.

Обясних на Бентън, че ако Кари не си е правила редовни кръвопускания, може да страда от главоболие и изтощение. Може да е отпаднала, да има нарушения на зрението и сериозни усложнения, които биха могли да я убият или да я направят инвалид. Като удар например. Беше невероятно, като си помислиш, че чудовище като нея може накрая да бъде победено по толкова банален начин.

— Проверих местните лекари, кръвни специалисти и клиники, за да видя дали някой, който дори бегло отговаря на описанието на Кари, не си е точил кръв. Но тя е майстор на дегизировката и изобретателността.

— Значи си гледал видеата. — Отново го предизвиках да ми каже за записите „Покварено сърце“, но той не каза нито дума. — Откога знаеш за тях и за болестта й?

— Знам, че страда от полицитемия вера — каза той.

— Да приема ли, че си имал достъп до лабораторни изследвания, които показват увеличен хематокрит и костен мозък с прекурсори за червени кръвни телца?

Той не отговори.

— Отговорът е не. Така че с други думи, Бентън, не виждам как може да си знаел. Освен ако не си видял същото, което и аз на записите, които тя тайно е направила.

Беше ги гледал. Но нямаше да си признае.

— Ако е била в този район през по-голямата част от годината, както подозираме, трябва да е имала някакъв начин да източва около половин литър от кръвта си през месец-два — казах, защото той нямаше намерение да обсъжда с мен това, което бе организирал и представил погрешно. — Освен ако не е намерила различен начин да се погрижи за проблема си.

— Би могла — каза той и вече знаех, че нямаме алтернативен начин да се погрижим за проблема.

Дадох си сметка, че и аз бих могла да правя това, което правеше той в работата си. Никога не съм била мотивирана да сключвам съюзи и договорки с дегенерати, с чудовища. Не се преструвам, че ги разбирам. Не искам да съм техен приятел и в общи линии устоявам на изкушението да вярвам, че мога да мисля като тях. Вероятно не мога. А може би просто не искам и отказвам да го приема. Но любовта на живота ми, мъжът ми, съпругът ми, бе съвсем друга история.

— Как по дяволите се случи това? — Говорех много тихо, почти шепнех, и се ослушвах за гръм, за избухване на бомба.

— Всичко се случи точно по план — каза Бентън и сякаш в него се бе вселил някой като Кари. Или поне притеснително приличаше на това.