Покварено сърце

— Трябва ми минутка.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — Продължаваше да говори предпазливо.

— Луси има страхотна гледка оттук. — Погледнах към водата и Донахю разбра, че не бива да ме пита повече.

Бях получила нещо, което тя не трябваше да вижда, и ако това, което всеки момент щях да видя, бе свързано с престъпна дейност, нямаше нужда да я излагам на опасност. Достатъчно зле беше и така. Тя се отдалечи от мен, а аз останах сама на кея и пак си сложих безжичната слушалка. Погледнах реката и вдигнах телефона към очите си, опитвах се да се възползвам и от последната останала капчица лично пространство, с което можех да разполагам, изчислих най-вероятното местонахождение на камерите на Луси и се обърнах с гръб към тях. Приготвих се да гледам нещо, което трудно щях да понеса.

Също като предишните две съобщения и това изглеждаше изпратено от спешния номер на Луси; пак нямаше текст, а само линк. Кликнах върху него и веднага тръгна видео, снимано отново в стаята на Луси в общежитието. След това се появи надпис с кървавочервени букви — мина по екрана много бавно.

ПОКВАРЕНО СЪРЦЕ — ВИДЕО 3

от Кари Гретхен

11 юли 1997 година

19.

Тя спря да чете и бледите й пръсти сръчно сгънаха листовете със сценария. Пъхна плика в зелената военна раница, зад нея се чу да се затваря врата и камерата показа Луси, която тъкмо бе влязла. Очевидно си бе взела душ след последното видео, което бях гледала, и това затвърди убеждението ми, че записите са свързани и предават послание. Трябваше да се съсредоточа въпреки манипулациите и неприятното усещане. Беше жизненоважно да запомня всичко, което чувам и виждам, защото видеото вероятно щеше да се самоунищожи като предишните.

Косата на Луси беше мокра. Беше облечена в избелели джинси, зелена тениска на ФБР и чехли. Носеше наръч сгънато бельо, шорти, блузи и чорапи, завити на топки; хвърли всичко на леглото под стъкления поглед на Г-н Пикъл.

— Твоите са отгоре — каза хладно на Кари, без да я поглежда. — Общо взето всички бели дрехи са твои. Странно, но обикновено бялото не се свързва с лошите хора. Мисля, че ти казах да се махаш. Защо си още тук, мамка ти?

— Субективно е кой е лош и кой е добър. И не искаш да се махна.

— Не е субективно и трябва да се измиташ оттук.

— Нося бяло по същата причина, по която трябва и ти да носиш бяло. Постоянното излагане на бои е токсично. — Кари пъхна белите си дрехи в раницата. — Знам, че не обръщаш внимание на такива досадни подробности, защото си мислиш, че никога няма да се наложи да се притесняваш, че ще остарееш от нещо. Или пази боже да ти причини неврологично заболяване или рак или да унищожи имунната ти система, така че тялото ти да започне да се самоатакува. Това не е добър начин да умреш.

— Няма добър начин да се умре.

— Но пък има много лоши — каза Кари. — По-добре да те застрелят. По-добре да загинеш в самолетна катастрофа. Не би искала да си болна или в затвора, нали? Не би искала да се проточи, да загубиш способностите си. Представи си травма на мозъка. Или старостта, най-големия враг на това, което смятам да победя.

— С тъпия ти крем с мед ли?

— Някой ден ще се върнеш към този момент и ще искаш да си направила всичко по друг начин. Имам предвид абсолютно всичко. — Втренченият й поглед не трепваше. Тя не мигваше. — Много мило от твоя страна да изпереш дрехите. Много ли хора имаше?

— Трябваше да чакам цяла вечност за сушилнята. — Луси беше сърдита и не искаше да я погледне.

— Леле, леле, колко сме велики. Само се чуй. Да не би да си забравила, че на този етаж си единствената тузарка, която няма съквартирантка и има своя собствена баня?

— Млъквай, Кари!

— Ти си на деветнайсет, Луси.

— Млъкни, по дяволите!

— Ти си дете. Дори не бива да си тук.

— Искам си MP5K-то. Къде е?

— На сигурно място.

— Не е твое.

— И твое не е. Страшно си приличаме. Наясно ли си с това?

— Не си приличаме. — Луси прибираше дрехите, като дърпаше рязко чекмеджета и ги буташе силно обратно.

— Направо сме еднакви — каза Кари. — Ние сме различните страни на една и съща бучка лед.

— Какво изобщо означава това?

Кари свали блузата си, след това и спортния си сутиен, и застана полугола срещу Луси.

— Не вярвам на това, което каза. Не го мислиш. Ти ме обичаш. Не можеш да живееш без мен. Знам, че не го мислиш.

Луси се взря в нея, след това блъсна още едно чекмедже. Кари пусна потните си дрехи на пода. Забелязах, че няма видими разлики в тена и пигментацията по голата й плът. Гърдите, коремът, гърбът и шията й бяха еднакво полупрозрачни и млечнобели.

— Не че Бентън все някога няма да разбере, че липсва — каза Луси. — Къде е, по дяволите? Това не е смешно. Просто ми го върни и ме остави на мира.

— Нямам търпение да го възстановя в първоначалното му състояние и да направя няколко пробни стрелби, когато е готово и прибрано в лъскавото си куфарче. Само си представи. Стоиш на пълен с хора тротоар и държиш куфарчето си, а покрай теб минава автоколона.

— Каква автоколона? — Луси се взираше в нея.

— Има толкова много възможности.

— Ти си по-извратена, отколкото предполагах.