Покварено сърце

Това, за което говореше, беше стаята за гости, която Луси бе ремонтирала за мен. Това бе моята спалня, личното ми пространство, когато й гостувах. Когато наближихме, разбрах какво има предвид Донахю. От другата му страна имаше друг коридор. В дъното вратата към моята стая бе отворена. Когато приближихме още повече, се появи мъж с евтин бежов костюм: носеше голям запечатан кафяв кашон. Мъжът бе силен и жилав, с блестящи кафяви очи, косата му бе късо подстригана по слепоочията и стърчаща на темето. Приличаше на военен.

— Добър ден — каза той, сякаш бяхме от един отбор. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Къде носите това и защо? — Донахю посочи кафявия кашон.

— О, не искам да ви занимавам с всяка дреболия, която вършим тук. Но в момента не можете да влезете. Аз съм Дъг Уейд. А вие сте?

— Джил Донахю. Може ли да видя значката ви?

— С радост бих ви я показал, ако имах — каза той. — Но аз съм просто служител на данъчните служби. Ние нямаме значки, оръжия, нищо от тези приятни неща.

Стигнах до стаята си, но не влязох. Направих обаче така, че присъствието ми да се забележи.

Застанах пред отворената врата и видях как двама агенти претърсват двойното ми легло, обръщат матрака, трупат завивките от египетски памук с цвят на мед на пода. Ръцете им, облечени в ръкавици, опипваха внимателно за някакви следи от тайник. Не бяха данъчни служители, освен ако не търсеха дюшек, пълен с необложени пари. Търсеха нещо друго. Но какво?

Още пушки? Харпун? Шнорхела ми? Наркотици?

През отворената врата на дрешника виждах дрехите и обувките си, небрежно върнати по полиците, по които бе ровено. Компютърът ми iMac липсваше от бюрото ми с изглед към реката. Луси се бе постарала личното ми пространство да изглежда точно така, както си мислеше, че ми харесва — много стъкло, пъстър копринен килим върху лъскавия дървен под, медни лампи, машина за кафе, газова камина и голяма фотография от Венеция.

Бях се радвала на много уютно прекарано време тук, невинни малки почивки, които можеше никога повече да не ми се случат. Усетих как гневът ми набира сила, докато си мислех за големия кафяв кашон, който току-що бях видяла да изнасят. Мислех трескаво какво може да е имало на десктопа или в папките с документите. Какво данъчните или ФБР, или някоя друга агенция можеха да видят и това да се окаже проблем?

Бях прилежна в триенето на файлове и изхвърляне на кошчето за боклук, но това нямаше да спре федералните лаборатории да възстановят всичко, което някога е било на компютъра ми. Луси можеше да изтрие твърдия диск и да направи така, че нищо да не бъде възстановено. Но предполагам, че не бе имала време. Тя твърдеше, че не знаела, че ще нахлуят в дома й, докато Ерин Лория не й се обадила по телефона и не обявила появата си, а при това положение бе имала само минути, за да се погрижи за сигурността си. Но не знаех каква е истината. Луси можеше да манипулира и лъже също като ФБР. Може би точно там се бе научила.

— Добро утро — казах и двамата агенти вдигнаха погледи към мен. Бяха на не повече от четиридесет, спретнати по обичайния начин с бежови панталони и спортни блузи. — Да не би да ми правите ревизия?

— Надявам се, че не, защото никак не е забавно — каза единият весело.

— Чудя се дали не ми правите ревизия и дали това е обяснението, че данъчен служител току-що излезе с компютъра ми, което между другото не вярвам, че е редно. Доколкото знам, данъчните служители не могат да влизат в частни жилища без разрешение. Луси дала ли е разрешение на данъчните служби?

Нямаше отговор.

— А партньорката й Джанет?

Нищо.

— Е, аз със сигурност не съм — казах им. — Затова се чудя кой е дал разрешение на данъчните да претърсват тази къща и да изнасят лични вещи от нея? Защото тя не е само собственост на племенницата ми, но и моя.

— Наистина не можем да обсъждаме течащо разследване, госпожо — каза високо и наперено другият агент.

— Ако аз съм обект на течащо разследване и съм подложена на ревизия, имам правото да знам, нали така? — попитах Донахю, но нямах нужда от нейния отговор. — Объркана съм и смятам за нужно да продължа да изтъквам, че на данъчните служители не е позволено да си взимат каквото им хрумне от домовете на хората.

Играех си с тях и те го знаеха. Усмивките бяха изчезнали.

— Ще трябва да питате тях, госпожо — каза гръмогласният рязък агент и тонът му бе още по-враждебен. — Ние не работим за данъчните.

Не бях сигурна, че и мъжът с бежовия костюм, който току-що бе излязъл с компютъра, работи за данъчните. Не ми приличаше на данъчен, нямаше нищо общо с ревизорите, които бях виждала. Освен това се представи като служител, не като агент, а служителите се занимават обикновено с неплатени данъци, докато агентите правят ревизии. Нямах представа защо някой от двата вида данъчни би бил в дома на Луси.

— Това е адвокатката ми и се радвам, че тя е свидетел на течащото разследване — казах аз. — Картинката струва колкото хиляда думи. Приятен ден, господа.

— Как са разбрали, че това е твоята стая? — попита Донахю, когато тръгнахме да се отдалечаваме.