Половин война

Тя видя Трън Бату да гледа навъсено от палубата на кораба си. Беше стъпила на борда, стиснала кила, сякаш нямаше търпение да стигне по-скоро в Скекенхаус. Корабът беше принадлежал на един от Спътниците. Статуята на носа му бе позлатена глава на овен, но Трън бе заповядала да я овъглят до черно. Подхождаше повече на мрачното ѝ настроение, а за онези на страната на Върховния крал — на черната ѝ репутация. Очите на Скара затърсиха по насядалите по сандъците си гребци — свирепи мъже, потеглили да търсят мъст — докато не откри една беловласа глава да се надига и спуска при всяко загребване. Извърна очи.

Вчера в тронната зала искаше да му каже да остане. Да му заповяда да остане. Отвори уста да го направи, но в последния момент се отказа и го остави да си тръгне. Накара го да си тръгне. Дори не успя да се сбогува както трябва. Благоприличието не позволяваше.

Не беше сигурна, че можеше да нарече това любов. Нямаше нищо общо с любовта, за която пееха странстващите певци. Но каквото и да бе това, което изпитваше, знаеше, че е прекалено силно, за да си позволи да рискува и го задържи пред вратата си. Ако го беше направила, щеше да трябва да се бори денонощно и знаеше, че рано или късно, щеше да изгуби тази битка. Така трябваше да е силна само веднъж.

Заболя я, когато го отблъсна. Заболя я още повече, когато видя колко го нарани. Но майка Кайър казваше, че болките са част от живота. Нищо не може да се направи с тях, освен да ги нарамиш и продължиш напред. Сега трябваше да мисли за земята, за хората си, за дълга си към тях. Това че го вкара в леглото си, беше глупаво от нейна страна. Себична постъпка. Грешка, която не можеше да си позволи да повтори.

Синия Дженър ѝ кимна от рулевата платформа на „Черно куче“ и тя вдигна ръка за поздрав. От палубите на корабите от Тровенланд се надигна вълна от приветствени викове. След победата над Яркия Йълинг хората започнаха да се стичат на тълпи в Бейлова крепост. Коленичеха в тронната зала, кълняха ѝ се във вярност и въпреки че корабите бяха пленени от Върховния крал, екипажите им бяха от нейни хора — мъже от Тровенланд.

— Сигурно имаш вече двайсет екипажа от мъже, скандиращи името ти — каза Лейтлин.

— Двайсет и два — отвърна Скара, изпращайки с поглед корабите на Тровенланд, които на свой ред излизаха от пристанището.

— Прилична сила.

— Когато ме отведоха при теб, нямах нищо. Никога няма да забравя колко много ти дължа. — В опит да върне жеста, Скара повика с ръка робинята си. — Нека ти върна робинята, която ми зае…

— Не си ли доволна от нея?

Скара видя ужаса в очите на момичето.

— Не, не, аз просто…

— Задръж я. — Лейтлин отпрати с жест робинята. — Като подарък. Един от многото, които тепърва ще получаваш. Все пак скоро ще бъдеш Върховна кралица в земите около Разбито море.

Скара извърна рязко глава:

— Какво?

— Ако ветровете на съдбата са благосклонни, скоро баба Вексен ще падне от високия си престол в Кулата на Събора. Свещениците на Единствен бог ще бъдат прокудени обратно в юга. Върховния крал ще бъде свален от трона. Не си ли се замисляла кой ще го смени?

— Бях малко заета с оцеляване ден за ден — отвърна Скара.

Лейтлин се подсмихна присмехулно сякаш нещо толкова дребно не беше причина човек да изпуска от очи въртенето на колелата на властта. И може би беше права.

— Трошача на мечове е единственият прославен воин, останал жив. Единственият крал, непобеден в битка или двубой. — Тя кимна към кейовете и Скара го видя да крачи към рампата. Хората се разбягваха като гълъби пред него да му правят път. — Гром-гил-Горм ще бъде новият Върховен крал. А ти, негова съпруга.

Скара постави ръка на бунтуващия ѝ се стомах:

— Та аз още не се чувствам готова за кралица на Тровенланд.

— Че кой някога е готов? Аз станах кралица на петнайсет. Синът ми е крал, а е едва на две.

— Боли — проплака Друин и побутна нагоре короната на главата си.

— Вече чувства тежестта на властта. — Лейтлин намести отново златния обръч на пепеляворусата му коса. — Погребах двама съпрузи. Тези бракове започнаха като нещо необходимо за Гетланд, но ми дадоха двама сина. Но, някак неусетно, се заражда уважение. Привличане и разбирателство. Дори любов. — Гласът на Лейтлин потрепери. — Някак… неусетно.

Скара замълча. Върховна кралица. С ключа на всички земи около Разбито море на шията ѝ. Няма да коленичи пред никого, никога повече. Ще служи за пример и ще води цели народи. Тя, момиче на осемнайсет зими, което няма власт върху собствения си стомах. Костваше ѝ неимоверно усилие да успокои нервите и надигналия ѝ се стомах, когато Трошача на мечове застана пред нея. Да се изповръща върху ботушите на бъдещия си съпруг би било много лоша поличба.

— Кралице Лейтлин. — Горм се поклони сковано. — Кралице Скара… може ли да поговорим преди да потегля към Скекенхаус? Ние… предстои да… — Той извърна изкривено от мъчителна гримаса лице към корабите и едната му ръка заопипва една по една дръжките на кинжалите в колана му.