Половин война

— За красавците животът е лесен — отвърна той. — Имат един куп преимущества.

— Уверявам те, и на красавците като мен животът не е лек — каза Рейт.

Кол го изгледа озадачен:

— Да ти призная, ти не си чак такова копеле за каквото те мислех.

— О, още не ме познаваш добре. Тоя се взима на сериозно, а?

Шендът, знаменосец на Гром-гил-Горм, се беше съблякъл до кръста, изложил на показ белезите от изгорено по гърба си, наподобяващи разклонено дърво. Представляваше забележителна гледка — мускулите му изпъкваха при всяко движение, докато се разтягаше, усукваше и навеждаше да докосне пръстите на краката си.

Рейт просто стоеше и чоплеше цепката на ухото си.

— Мислех, че ще се катерим, не че ще танцуваме.

— Аз също — усмихна се Кол. — Май са ни заблудили.

— Казвам се Рейт. — Рейт протегна приятелски ръка.

Хлапето на пастора отвърна на усмивката му.

— Кол.

И той пое протегнатата ръка. Точно както очакваше от него Рейт — слабият винаги търси приятелството на силния. Но когато осъзна, че не може да отскубне ръката си, усмивката му бързо посърна.

— Ей, какво…

Кралица Лейтлин удари камбаната.

Рейт дръпна хлапето за ръката и го фрасна с глава в лицето.

Можеше да се катери, естествено, но не се съмняваше, че другите двама са по-добри от него в това. Ако искаш да победиш, а това важеше за Рейт винаги, просто обръщаш съревнованието в това, в което те бива повече. В смазването на физиономии с глава Рейт беше ненадминат, както Кол тъкмо се убеди от опит.

Удари го с юмрук в корема, после в ребрата и пак в корема и когато той се преви на две, задавен от бликналата от разбитата му уста кръв, го хвана за ризата, преметна го през глава и го стовари по гръб на масата, зад която седяха част от гетландците.

Чу шума зад гърба си, ругатните, които крещеше тълпата по негов адрес, но в този момент кръвта бучеше в ушите му и мислите му бяха насочени другаде — към дървото. Сориорн вече се набираше и премяташе дългото си тяло през един от долните клони и Рейт знаеше, че оставеше ли го да набере преднина, никога нямаше да успее да го настигне.

С няколко дълги скока стигна до дървото, скочи и се хвана за един от долните клони, набра се и се качи на него, скочи оттам на друг, по-висок, сред шибащите иглички и вейки по огъващите се под тежестта му клони. Със следващия си скок, изпънал колкото можеше нагоре ръце, докопа единия глезен на Сориорн и го дръпна надолу с всичка сила, така че един пречупен клон го издра по цялата дължина на белязания гръб.

Сориорн ритна с другия крак и уцели Рейт в устата, но той не беше от хората, които се отказват лесно, пък и беше свикнал с вкуса на собствената си кръв. Изръмжа и продължи нагоре, без да обръща внимание на дерящите го клони и болката в лявата ръка. Докопа отново глезена на Сориорн, после колана му и най-накрая, украсения му с гранати робски нашийник.

— Какви ги вършиш? — кресна знаменосецът на Горм и се опита да го фрасне с лакът в лицето.

— Побеждавам — изсъска Рейт и се набра още малко нагоре.

— Горм иска аз да победя!

— Аз служа при Скара, забрави ли?

Рейт стовари юмрук между краката на Сориорн и той облещи очи. После го фрасна в устата и главата му се лашна назад. Захапа ръката му, с която се държеше за клона и с пресипнал вик Сориорн изпусна клона и полетя надолу. Запремята се през клоните, удари глава в един, друг го преви на две, трети го преметна настрани, после дойде земята.

Жалко, но за да победи един, друг трябва да падне.

Клоните се разредиха и Рейт продължи нагоре, прегърнал ствола на дървото. Оттук виждаше над сетните на крепостта. Блещукащите води на майка Море, гората от мачти в гъмжащото от кораби пристанище на Торлби, усети солената целувка на бриза по потното си чело.

Свали гривната от най-високия клон и понечи да я сложи, но тя беше правена за тънката като съчка ръка на Скара, нямаше начин да успее да я наниже на китката си, затова я пъхна в една от кесиите на колана си и започна да се спуска надолу по ствола.

Вятърът се усили, разклати цялото дърво, клоните заскърцаха, а игличките зашибаха цялото му тяло, но Рейт се държеше здраво. Нещо проблесна за миг в бяло, но когато погледна надолу не видя нищо, само Сориорн, който се опитваше да се покатери отново по ниските клони, но не успяваше. От пасторското хлапе нямаше и следа. Най-вероятно се беше покрил някъде да мрънка заради разбитата си мутра. Може и да беше добър катерач, но не му стискаше, а за да се изкатери човек по стените на Бейлова крепост се иска смелост.

Залюля се на един от долните клони и скочи на земята.

— Малко копеле такова! — озъби му се Сориорн. Явно беше наранил единия си крак при падането, защото се държеше за един от ниските клони и не смееше да стъпи на него.

Рейт се изсмя, докато вървеше към него. После скочи, връхлетя го с рамо в ребрата и го залепи за дънера с такава сила, че чу как дъхът му изсвистя от гърдите.

— Голямо копеле такова — подхвърли през рамо към стенещия на земята Сориорн. Знаменосецът му беше приятел през всичките тези години.

Значи трябваше да внимава повече на кого обръща гръб.

— Принцесо Скара.