Половин война

— И добре ще направиш — изръмжа Рейт.

— После ще драсна право при екипажа ми и ще подбера шест едри момчета. Средни гребла, знаеш, свикнали на тежко гребане, но пъргави в краката. И като се стъмни, двама от тях ще те увият хубавичко в одеялото ти. — Той изтръска с опакото на ръката си няколко прашинки от одеялото на рамото на Рейт. — Другите четирима ще донесат няколко яки сопи и ще започнат да тупат одеялото, докато в него не остане твърдо място. После ще изпратя пихтията обратно на Гром-гил-Горм, вероятно с все одеялото, защото не искаме да омърляме пода на принцеса Скара, нали така? И ще кажа на Трошача на мечове, че за беда, момчето, което ни зае, се оказа прекалено докачливо и между нас не се получи. — Дженър се усмихна широко и лицето му се сбръчка като кожата на стар ботуш. — Но предпочитам да не те добавям към поводите си за съжаление. Боговете са ми свидетели, че имам цяла камара от проклетите копелета. По-скоро бих ти дал шанс да се докажеш, да ми покажеш, че мога да ти имам доверие.

Отговорът си го биваше, Рейт трябваше да му го признае. Хитър отговор и с достатъчно желязо в него. Изкара го нескопосан дръвник, а Рейт не искаше да изглежда такъв. Умел дръвник беше за предпочитане. Той се дръпна назад и даде на Дженър малко пространство. И полагащото му се уважение.

— И какво, ако се окаже, че не можеш да ми имаш доверие?

— Дай шанс на човек да се поправи и ще видиш, че повечето хора са готови да го приемат.

Не това беше видял от живота Рейт.

— Сигурен ли си, старче?

— Времето ще покаже, момчето ми. Искаш ли още едно одеяло? Става студено тук нощем.

— Свикнал съм на по-студено. — Рейт на драго сърце би приел още едно одеяло, но просто трябваше да изглежда така сякаш нищо не беше в състояние да го нарани. Затова се зави с одеялото, седна и се заслуша в отдалечаващите се стъпки на стареца. Липсваше му мечът на Горм. Липсваше му и брат му. Иначе леденият камък, студеното течение и потискащата тишина си бяха съвсем същите.

Зачуди се дали и сънищата ще са същите.

Как да победиш

— Когато ударя камбаната, започвате да се катерите.

— Да, кралице моя. — Малцина бяха хората на този свят, които всяваха повече страхопочитание у Кол от кралица Лейтлин и почти всички сега бяха тук, за да гледат. Имаше чувството, че половината народ от земите около Разбито море се беше събрал под сянката на вековния кедър във вътрешния двор на Цитаделата, накацал по прозорците, покривите и бойниците на стената.

Крал Удил стоеше на стълбите на Залата на боговете, до него беше отец Ярви, подпрян на жезъла си, а до него Рълф се почесваше по посивялата коса над ушите си и се усмихваше окуражително на Кол. Отсреща, на платформа, чиято височина беше внимателно преценена, че да отговаря на стълбите на залата, стоеше Гром-гил-Горм и златните нишки в ризницата му блестяха под лъчите на утринното слънце. От едната му страна беше коленичил белокосият му щитоносец, а майка Скаер стоеше от другата, присвила както винаги сини очи.

Както винаги Рин беше успяла да се вмъкне и стоеше на един от високите покриви отляво на Кол. Когато погледна нагоре, тя започна да му маха като луда, въртеше над главата си в кръг широко разперена длан за късмет. Богове, как му се искаше да е на покрива при нея. Или по-добре, в ковачницата ѝ. Или още по-добре, в леглото ѝ. Кол прогони мисълта от главата си. В края на краищата Бранд стоеше до нея на покрива и неведението му със сигурност нямаше да продължи вечно.

Кралица Лейтлин вдигна една дълга бяла ръка и посочи към един от най-високите клони, на който блещукаше нещо златно.

— Победителят е онзи, който върне гривната на принцеса Скара.

Кол потрепери от глава до пети. Опита да се отърси от напрежението, сковало цялото му тяло. Загледа се в корабната мачта, побита в двора на Цитаделата, до която стоеше Трън. Беше покрита с дърворезба от край до край, издялана от собствената му ръка, по дългия път до Първия сред градовете и обратно.

Богове, как се гордееше с тази мачта. От дърворезбата и от ролята, която беше изиграл в историята, която разказваше тя. Беше станал свидетел на много смели постъпки по време на това пътешествие и сега беше негов ред да бъде смел. Беше сигурен, че може да победи в съревнованието. Не беше сигурен обаче дали искаше да победи. За човек, който минаваше за умен, определено се забъркваше в много глупави ситуации.

Изпусна една от типичните за него въздишки, придружени от пръхтене с устни.

— Боговете имат шантаво чувство за хумор.

— Определено имат. — Бившият оръженосец и прислужник на Горм, Рейт, огледа тълпата, свъсил вежди. — Когато се качих на кораба във Вулсгард, не си и представях, че ще трябва да се катеря по дървета. — Той се наведе към него сякаш имаше тайна за споделяне и Кол не се сдържа да не направи същото. — Нито пък, че ще бъда бавачка на някакво кльощаво момиче.

Принцеса Скара стоеше между ококорената сестра Ауд и опърпания Дженър и изглеждаше така съвършена и крехка, като онези статуетки, на които Кол се дивеше в Първия сред градовете, много отдавна, чудейки се как ли са били направени.