Половин война

— Не куражлията или умелия възнаграждава майка Война. — Синия Дженър кимна към просяците около подиума. — А онези, които постигат най-доброто с това, което им попадне в ръцете.

Очевидно това се отнасяше и за Скара. Тя се усмихна на опърпаната сбирщина с такава благодарност, все едно бяха принца на Калийв, императрицата на Юга и една дузина дукове от Каталия, дошли да ѝ се закълнат във вярност.

— Благодаря ви, че сте тук, приятели мои. — Тя се наведе от трона на Бейл. Колкото и малко да бе тялото ѝ, успяваше да го изпълни с присъствието си. — Сънародници мои.

И те на свой ред изглеждаха така доволни, все едно коленичеха пред самата Ашенлир. Водачът им, възрастен воин с накълцано като касапски дръвник лице, се покашля:

— Принцесо Скара…

— Кралице Скара — поправи го сестра Ауд и нацупи устни. Явно се наслаждаваше на това, че се бе измъкнала от сянката на майка Скаер. Рейт извъртя с досада очи, но не можеше да я вини. Сянката на майка Скаер беше мрачно и мразовито място.

— Съжалявам, кралице моя — смотолеви воинът.

Но Скара дори не хвърляше сянка.

— Не, аз съм тази, която трябва да се извини. За това, че бяхте оставени да се биете сами. И аз съм тази, която трябва да благодари. За това, че идвате да се биете за мен.

— Бих се за баща ти — поде възрастният мъж с треперещ от вълнение глас. — Бих се за дядо ти. Ще се бия до смърт и за теб. — Останалите около него закимаха одобрително.

Едно е да си готов да умреш, но съвсем друго да се хвърлиш през глава върху наточена стомана, особено ако единственият метал, с който са привикнали ръцете ти, е тенекията на ведрото за мляко. Съвсем доскоро Рейт щеше да се хили до припадък заедно с Ракки над подобна глупашка проява на лоялност. Но сега Ракки не беше наоколо, а и в момента на Рейт не му беше до смях.

Някога беше убеден в това какво трябва да се направи и обикновено решението на проблема завършваше с острието на секира. Така ставаха нещата във Ванстерланд. Но Скара имаше свой подход, различен подход и Рейт установи, че му харесваше да я гледа как работи. Всъщност харесваше му да я гледа като цяло, много при това.

— Откъде идвате? — попита ги тя.

— Повечето сме от Окенби, кралице моя, или от околните му ферми.

— О, знам го! Там растат великолепни букови гори…

— Докато Яркия Йълинг не ги изгори — кресна една жена, чието лице споделяше остротата на малката брадвичка, препасана в колана ѝ. — Всичко изгори.

— Така е, но и ние му показахме какво можем с огън. — Възрастният воин постави мръсна длан на рамото на младежа до себе си. — Изгорихме част от плячката и провизиите му. И една шатра с все хората му в нея.

— Трябваше да ги видиш как танцуваха — изръмжа жената.

— Аз спипах един от тях, когато отиде да пикае! — извиси фалцет едно момче, после лицето му пламна и то закова очи в земята. — Кралице моя… да кажа…

— Свършили сте чудесна работа. — Рейт видя сухожилията на ръцете на Скара да се опъват, когато тя стисна подлакътниците на трона на Бейл. — Къде е в момента Йълинг?

— Няма го — отвърна момчето. — Лагеруваха на плажа при Харентофт, ама събраха лагера посред нощ и си тръгнаха.

— Кога? — попита Дженър.

— Преди дванайсет дни.

Старият моряк, видимо недоволен, подръпна рехавата си брада:

— Това ме тревожи.

— Пленихме корабите му — каза Рейт.

— Върховния крал има други кораби. За това време Яркия Йълинг може да безчинства на който се сетиш бряг на Разбито море.

— Изтъкан си от тревоги, старче — изръмжа Рейт. — Предпочиташ да е още тук и да пали ферми ли?

— Не, тогава пак щях да се тревожа. Това е да си стар.

Скара вдигна ръка и въдвори тишина:

— Нуждаете се от храна и подслон. Ако все още сте готови да се биете, имаме достатъчно пленени оръжия. Кораби също.

— Ще се бием, кралице моя — каза възрастният воин и тровенландците около него, колкото и окаяни да бяха, придадоха на лицата си възможно най-войнствени изражения. Разбира се, че бяха куражлии, но докато сестра Ауд ги изпровождаше навън от тронната зала, за да бъдат нахранени, Рейт си представи как се изправят срещу многобройните воини на Върховния крал. Следващото, което си представи, не бе красива гледка.

В момента, в който вратите на залата се затвориха, Скара се свлече на трона със стон и притисна ръка в стомаха си. Очевидно всичкото това усмихване идваше на висока цена.

— Шест екипажа ли станаха с този?

— И всичките готови да умрат за теб, кралице моя — отвърна Дженър.

Рейт въздъхна дълбоко:

— Ако войските на Върховния крал дойдат, ще направят точно това, ще умрат.

Дженър понечи да заговори, но Скара вдигна ръка и го възпря:

— Той е прав. Може и да седя на трон, но без лагеруващите отвън воини на Горм и Удил съм кралица на нищото. — Тя се изправи и висящите на обецата ѝ скъпоценни камъни заблещукаха. — А Горм и Удил, да не споменавам бездействащите им воини, се хванаха отново за гушите. Ще отида да видя дали напредват с приготовленията.