Половин война

— Хей! — изрева Рейт, хукна към тях и те извърнаха стреснато глави. Той се вклини между двамата, а Хъннан стисна здраво лопатата и ръцете му затрепериха от напрежение. Богове, такава изгаряща нужда да го фрасне с глава в лицето, да го млати с юмруци, да го сграбчи и му отхапе носа. Рейт осъзна, че неволно бе оголил зъби, готов да направи точно това. Против всички инстинкти, той стрелна ръка и сграбчи лопатата от ръцете му. После, преди старият гетландец да се е опомнил, скочи в рова.

— Мислех, че сме съюзници. — И той започна да копае и хвърля пръстта зад гърба си по Ракки и Хъннан и те отстъпиха заднешком. — Аз ли съм единственият тук, който не се бои от работа? — Може и да не беше умник, но Рейт знаеше пред какво е изправен и ако бе научил едно от Скара, то бе, че от воините можеш да изкопчиш повече, ако ги жегнеш по гордостта, отколкото ако ги захапеш за лицето.

И се оказа прав. Първо Ракки скочи до него в рова. После неколцина ванстерландци. Накрая Хъннан, да не остане по-назад, си плю на ръцете, взе лопата от човека до себе си, слезе тромаво в рова и на свой ред се впусна в бясно копане. Не след дълго цялата дължина на рова беше пълна с воини, които се надпреварваха кой ще удари по-як пердах на баща Земя.

— Кога за последно разтървава бой? — промърмори Ракки.

Рейт се усмихна:

— Обикновено ги приключвам с юмрук в лицето.

— Не забравяй кой си, братко.

— Не забравям нищо — изръмжа през зъби Рейт, отстъпи назад и остави Ракки да разбие с кирката едно упорито коренище. Хвърли поглед към портата, видя Скара да се усмихва и не се сдържа да не отвърне не усмивката ѝ. — Но всеки ден се събуждаш нов човек, нали така?

Ракки поклати глава.

— Хванала те е на къс повод това момиче.

— Може би — отвърна Рейт. — Но се сещам за къде по-лоши поводи, за които да си вързан.

Власт

Сестра Ауд изгледа нощното гърне и сбърчи чело:

— Добра поличба.

— С какво едно лайно е по-добра поличба от друго? — попита Скара.

— Късметлиите, намиращи в нощното си гърне вещаещо добра поличба лайно, винаги питат това, кралице моя. Месечната ти кръв редовно ли идва?

— Доколкото ми е известно, веднъж месечно се счита за традиционно.

— И възнамерява ли утробата ти да се придържа към традициите?

Скара я стрелна с най-смразяващия поглед, на който бе способна:

— Утробата ми винаги се е държала подобаващо благоприлично. Можеш да си напълно спокойна по този въпрос. Дори не съм целувала мъж. Майка Кайър се погрижи за това.

Сестра Ауд се покашля деликатно:

— Извини любопитството ми, но сега благосъстоянието ти е моя грижа. Кръвта ти е по-скъпа за Тровенланд от злато.

— Ликувай, Тровенланд! — провикна се Скара, излизайки от ваната. — Кървя редовно!

Робинята на кралица Лейтлин я подсуши внимателно, после взе едно снопче от вейки, потопи го в благословената в името на Той-който-посява-семето ароматна вода и напръска Скара. Може и да бе един от малките богове, но сред момичетата с благородна кръв се радваше на особена почит.

Пасторът я изгледа, свъсила вежди. Нейният пастор, надяваше се Скара. Слуга, въпреки че ѝ бе трудно да не мисли за нея като за недоволна господарка.

— Храниш ли се, кралице моя?

— Че какво друго да правя на масата? — Скара ѝ спести факта, че малкото, което успяваше да погълне насила, едва успяваше да задържи в стомаха си. — Винаги съм била слаба. — Щракна с пръсти и робинята дотича с халата ѝ. — Освен това, не ми е приятно да бъда оглеждана като роб за продан.

— Че на кого му е приятно, кралице моя? — Сестра Ауд извърна очи от нея. — Но усамотение и интимност са лукс, които управниците не могат да си позволят. — Незнайно защо, вежливостта на сестра Ауд я вбесяваше повече от непрестанния тормоз на майка Кайър.

— Виждам, че ти ядеш и за двете ни — отвърна троснато Скара.

Сестра Ауд просто се усмихна миловидно и на меките ѝ бузи се очертаха две трапчинки:

— Винаги съм била пълна, но на моето здраве не се уповава бъдещето на цяла страна. За късмет на всички. Донеси нещо за ядене на кралицата! — кимна тя на робинята и момичето преметна дългата си плитка през рамо и взе подноса със закуската.

— Не! — кресна Скара и посегна назад с ръка, сякаш щеше да помете подноса и събори храната на пода. Само при миризмата на храна ѝ се повдигаше. — Махни го оттук!

Момичето трепна така, сякаш гневът на Скара бе вдигнат над главата ѝ бич и Скара моментално съжали. После си спомни думите на майка Кайър, когато дядо ѝ продаде дойката на Скара и тя плака в продължение на дни. „Чувствата към роб са пропилени на вятъра чувства.“ Затова просто махна припряно с ръка и отпрати момичето, точно както предполагаше, че прави кралица Лейтлин. Все пак сега е кралица.

Богове. Тя е кралица. Стомахът я преряза отново, надигна се и гърлото ѝ запари от горчилката, но тя успя да я потисне. Задави се, разкашля се, почти се оригна и изръмжа от яд. Стисна юмрук сякаш да удари непокорния си корем. Как да подчини на волята си крале, когато собственият ѝ стомах отказва да ѝ се подчини?