Половин война

Скара изпъна гордо гръб и изчака робинята да нагласи обецата на ухото ѝ. Пое дълбоко дъх:

— Този път, да.

Ярви се поклони с усмивка на уста:

— Мъдростта ти може да се мери само с красотата ти, кралице моя.

Рейт се обърна към нея след като затвори вратата зад гърба на пастора.

— Нямам доверие на това копеле.

Такава дързост и липса на благоприличие, Скара се сдържа да не избухне в смях. Не познаваше друг, който да издава по-малко от мислите си от отец Ярви и друг, който криеше по-малко от своите от Рейт. Всичко, ставащо в главата му, беше изписано от ясно по-ясно на това каменно, белязано и красиво лице.

— Защо? — попита тя. — Защото ме намира мъдра и красива ли?

Рейт продължаваше да не откъсва очи от нея.

— Само защото някой е казал две истини не означава, че не е пълен с лъжи.

Аха, значи и Рейт я намираше мъдра и красива. Това ѝ достави огромно удоволствие, но не беше редно да го показва.

— Отец Ярви ни предоставя шанса да ударим здраво Върховния крал — каза тя. — И аз не искам да изпускам подобна възможност.

— Значи му имаш доверие, така ли?

— Не е нужно да се доверяваш на човек, за да се възползваш от него. В края на краищата телохранителят, който спи пред вратата ми, някога пълнеше чашата на Гром-гил-Горм.

Лицето на Рейт се свъси още повече, а пръстите му зачовъркаха цепката на едното му ухо:

— Май по-добре да нямаш вяра на никого.

— Добър съвет. — Скара срещна погледа му в огледалото. — Можеш да си вървиш вече. — Щракна с пръсти на робинята да донесе дрехите ѝ.

Мнението на свинете

Бяха минали две години от последното посещение на Кол в Ройсток и през това време пръкналият се от блатистия остров град се беше раздул като тумор и настрани, и нагоре.

Дървените му пипала бяха плъзнали в реката, стъпили на паянтови подпори във водата. По кривите пристани бяха изникнали дървени къщи, вкопчили се в тях като упорити полипи, по тях, под всякакви ъгли, но не и прави, бяха накацали бараки, а по бараките — навеси. Над тях стотиците комини бълваха кълба дим, а отдолу, същинска гора от криви колове и гниещи дървени подпори. Около широкото устие на „Божествена“, като пръски от изплютия като храчка Ройсток, върху всяко парче достатъчно суха, за да удържи подпора, земя, се бяха скупчили една в друга колиби.

През целия си живот Кол не беше виждал толкова противно на вид и нескопосано дърводелство на едно място.

— Пораснал е — сбърчи нос той. — Явно на това му казват напредък.

Трън направо запуши с пръсти нос:

— Миризмата, ако не друго, определено е напреднала. — Представляваше главозамайваща, спираща дъха смесица от престаряла тор, морска сол и гнилоч, с фин оттенък на пушена риба и щавени кожи.

Кралица Лейтлин обаче не беше от жените, които оставяха малко миризма да я откаже от печалбата.

— Старейшините на Ройсток са се охранили от търговията по реката — каза тя. — И Ройсток също като тях се е ошишкал.

— А Варослаф е дошъл да отхапе своя дял от сочната мръвка — каза Кол, загледан в приближаващите отпред пристани. — И е докарал кораби.

Очите на Трън бяха станали на цепки, докато тя оглеждаше дългите, кльощави корпуси на бързоходните плавателни съдове:

— Преброих тринайсет.

— Не просто демонстрация на сила — промърмори Лейтлин. — Принцът на Калийв явно възнамерява да поостане.

Майка Слънце печеше отвън, но в залата беше мразовито.

Принц Варослаф седеше начело на дълга маса, толкова излъскана, че отдолу го гледаше леко размазаното отражение на втори принц Варослаф. За Кол и един беше достатъчна причина за притеснение.

Не беше огромен и не носеше оръжие. Нямаше един косъм по главата, лицето, по веждите дори. Голобрадото му лице не беше изкривено в страховита гримаса или от гняв, просто излъчваше каменно безразличие, но то го правеше по-заплашителен, отколкото ако се бе разгневил. Зад гърба му стояха в полукръг страховити на вид воини, а пред тях бяха коленичили прислужници с тежки робски нашийници и вериги на тях. До принца стоеше висока и тънка като върлина прислужница с фин шал на главата, от чиито кантове на челото ѝ се поклащаха и проблясваха монети.

Деветимата старейшини на Ройсток седяха от едната страна на масата, между Варослаф и застаналата на прага на залата Лейтлин. Бяха изложили гордо на показ най-изящна коприна и бляскави бижута, но също така видна бе изписаната по лицата им тревога. Приличаха на екипажа на кораб, останал без рул и гребла, носеха се неуправляемо в ледените води на северното море, оставаше им само да се надяват, че няма да бъдат смазани между тези два огромни ледени къса. Нещо подсказваше на Кол, че от надежди в подобна компания нямаше никаква полза.

— Кралица Лейтлин, Бижуто на Севера. — Гласът на Варослаф прошумоля като понесени от вятъра сухи листа. — Благословен съм от боговете, отново потопен в лъчите на сияйното ти присъствие.

— Велики принце — отвърна Лейтлин. Антуражът ѝ се подреди зад нея и сведе почтително глави. — Цяло Разбито море трепне при появата ти. Приеми поздравленията ми за бляскавата ти победа над хората коне.