Полукрал

– За беда, според наблюденията ми някои хора просто нямат насита.

– Така е. – Тя подпря лакът на коляното си, после брадичката на юмрука си и огледа съкрушените си воини, които насядаха обратно край огньовете. Един вече късаше мъх, с който да изтрие боята от тялото си. – Това трябваше да е печеливш ден за нас.

– Все още може да е. – Ярви се изправи и сплете пръс­ти пред гърдите си, точно както правеше майка му, когато започваше да се пазари. – Капитанът ми има нужда от някои неща, за които можем да се спазарим...

Грозни малки тайни

Каютата на Шадикшарам беше тясна и също толкова безвкусно обзаведена като дрехите й. Трите тесни прозорчета не успяваха да се преборят с мрака, а окачените на гредите на тавана големи и малки торби хвърляха сенки навсякъде. Леглото й, купчина от чаршафи, кожи и лекьосани възглавници, заемаше по-голямата част от пода. Останалата бе заета от огромен, обкован с желязо сандък. В ъглите се търкаляха празни бутилки. Миришеше на катран, сол, застояла пот и вкиснало вино. И въпреки това в сравнение с мястото, където живееше в момента Ярви – ако това въобще можеше да се нарече живот, – тя бе самото олицетворение на лукса.

– Кръпката няма да изкара дълго – казваше Сюмаел. – Трябва да се върнем в Скекенхаус.

– Хубавото на Разбито море е, че е кръгло. – Шадикшарам описа с бутилката кръг във въздуха. – В която и посока да тръгнем, все ще стигнем в Скекенхаус.

Сюмаел примига озадачена:

– Да, но в единия случай за дни, а в другия за месеци!

– Ти ще се оправиш някак, винаги успяваш. Най-върлият враг на моряка е морето, счупено или не, дървото плава, нали така? Какво толкова трудно? Продължаваме. – Погледът й се насочи към Ярви, който в този момент влизаше приведен под горния праг на ниската врата. – Ааа, моят емисар! Съдейки по това, че все още сме с кожи на гърбовете, вярвам, всичко е минало добре?

– Трябва да говоря с теб, капитане. – Ярви беше свел поглед към земята, както подобава на пастор, когато говори със своя крал. – Насаме.

– Хм. – Тя изпъчи напред долната си устна и прокара по нея пръсти като музикант по струните на арфа. – Винаги съм заинтригувана от искането за частна аудиенция от мъж, пък било то прекалено млад, сакат и толкова непривлекателен като теб. Връщай се към дъските и кълчищата, Сюмаел, искам до сутринта да сме на вода.

Слепоочието и челюстта на Сюмаел заиграха, когато тя стисна яростно зъби:

– На вода или под вода – чу я Ярви да сумти под нос, когато го избута с рамо на път към вратата.

– Е? – Шадикшарам отпи голяма глътка и дъното на бутилката й изтрака, докато я слагаше на пода.

– Поисках от шенд правото на гостоприемство, капитане. Според традициите си те не могат да го откажат на никого, дори на непознат, стига да го поиска както подобава.

– Хитро – каза Шадикшарам и започна да събира черни и посивели кичури коса в шепите си.

– После преговарях за нещата, които ни трябват, и успях да се спазаря за отлична цена според мен.

– Още по-хитро – отвърна тя, докато намотаваше косата си в обичайната плетеница от кичури.

Сега обаче идваше моментът за истинската хитрост.

– Боя се обаче, че ти, капитане, няма да намериш сделката за така добра.

Очите й се присвиха леко.

– И защо така?

– Твоят отговорник за склада и твоят главен надзирател си прибраха дял от печалбата ти.

Шадикшарам замълча и започна бавно и внимателно да забива една по една иглите за коса в плетеницата от кичури. Лицето й остана непроменено, но Ярви изведнъж изпита усещането, че стои на ръба на бездънна пропаст.

– Така направиха, значи? – отвърна накрая тя.

Беше очаквал всичко друго, но не и пълна липса на реакция. Възможно ли е да е знаела през цялото време, но просто да не я е грижа? Ще го върне ли сега обратно на греблото? Ще разберат ли Триг и Анкран, че ги е издал? Ярви облиза бавно устни. Знаеше, че стои върху ужасяващо тънък лед, но не му оставаше друго, освен да продължи започнатото с надеждата да се добере някак до твърда земя.

– И не за пръв път – изграчи пресипнало.

– Нима?

– Във Вулсгард им даде достатъчно пари за здрави и силни гребци, но те ти доведоха най-евтиното измежду човешките отрепки, които успяха да намерят, измежду тях – мен. Предполагам, си получила обратно малък остатък от парите.

– Смехотворно малък. – Шадикшарам вдигна бутилката с два пръста за гърлото и отпи голяма глътка. – Но започвам да се чудя дали въпреки това не съм излязла на печалба с теб.

Ярви едва се сдържа да не избълва всичко на един дъх, но знаеше, че трябва да говори бавно, сдържано, както подобава на добър пастор.

– И двата пъти се договаряха на халийн, мислейки, че никой няма да ги разбере. Но аз говоря и този език.

– И пееш на него, нека позная. За роб имаш прекалено много таланти.

Добрият пастор никога не трябва да позволява да му бъде зададен въпрос, чийто отговор не знае, затова Ярви беше готов с поредната лъжа:

– Майка ми беше пастор.

– Поясът на пастора трябва да е винаги завързан. – Шадикшарам пое шумно дъх през стиснатите си зъби. – Ау, грозни малки тайни.

– Светът е пълен с тях.

– Така е, момчето ми, така е.