Полунощ

— Защо просто не разделим смените на две, а вие двете да си поделите едната? А аз — другата.

— Защото, скъпи Мат — осведоми го Мередит, — ние „не желаем да бъдем третирани като дами“. И не спори — вдигна бойното копие, — защото аз съм тази, която е с тежкото бойно снаряжение.

Нещо тресеше стаята. Тресеше и Мат заедно с нея. Все още не съвсем разсънен, той пъхна ръка под възглавницата и измъкна револвера. Една ръка го грабна и той чу глас:

— Мат! Аз съм, Мередит! Събуди се, чуваш ли? Замаяният Мат се пресегна към ключа на лампата.

Отново го възпряха силни, тънки и студени пръсти.

— Никаква светлина — прошепна Мередит. — Звукът е съвсем слаб, но ако дойдеш тихо с мен, ще можеш да го чуеш. Плачът.

Това напълно разсъни Мат.

— Сега ли?

— Сега.

Като се опитваше да стъпва безшумно надолу по тъмния коридор, Мат последва Мередит към дневната на долния етаж.

— Шшт! — предупреди го момичето. — Слушай!

Мат се заслуша. Наистина чуваше тих плач и може би някакви думи, но не му прозвучаха като звуци, издавани от призрак. Долепи ухо до стената и пак се заслуша. Плачът се усили.

— Имаме ли фенерче? — попита Мат.

— Аз имам две, скъпи мои. Но това е най-опасното време на нощта. — Госпожа Флауърс беше сянка в мрака.

— Моля ви, дайте ни фенерчетата — рече Мат. — Не мисля, че нашият призрак е много свръхестествен. Всъщност колко е часът?

— Около един без двайсет след полунощ — отвърна Мередит. — Но защо смяташ, че не е свръхестествен?

— Защото мисля, че живее в сутерена — заяви Мат. — Струва ми се, че е Коул Рийс. Хлапето, което изяде морското си свинче.

Десет минути по-късно, въоръжени с бойния кол, две фенерчета и придружени от Сейбър, заловиха призрака.

— Не съм искал да сторя нищо лошо — проплака Коул, когато го примамиха на горния етаж с обещания за бонбон и „вълшебен“ чай, който ще му позволи да заспи.

— Не съм повредил нищо, честно — изломоти момчето с пълна уста, докато унищожаваше едно след друго шоколадовите дражета от неприкосновените им запаси за спешни случаи. — Изплашен съм, че той е по петите ми. Защото, след като ми лепна онази хартийка, вече не мога да го чувам в главата си. А след това дойдохте тук — посочи към къщата на Мат, — а тъй като имате амулети, реших, че е по-добре да остана вътре. Или това ще бъде и моята Последна полунощ.

Дрънкаше несвързано, но последните му думи сепнаха Мат.

— Какво искаш да кажеш, че и за теб ще е Последна полунощ?

Коул го изгледа ужасено. Разтопеният шоколад по устните му напомни за последния път, когато бе видял хлапето.

— Ти знаеш, нали? — заекна момчето. — За полунощите? За обратното броене? Дванайсет дни до Последната полунощ? Единайсет дни до Последната полунощ? И сега… дели ни само един ден до Последната полунощ… — Отново се разхлипа, макар да не спираше да тъпче шоколад в устата си. Беше ясно, че е гладувал.

— Но какво ще се случи през Последната полунощ? — попита Мередит.

— Ти знаеш, нали? Това е времето, когато… ти знаеш. — Беше влудяващо, но явно Коул си мислеше, че го изпитват.

Мат сложи ръка върху рамото на момчето и за свой ужас усети кокалите му под пръстите си. Хлапето наистина е гладувало, помисли си той и му прости за всички изядени шоколадови дражета. Очите му срещнаха тези на госпожа Флауърс и тя тутакси се запъти към кухнята.

Но Коул не отговаряше; мърмореше нещо нечленоразделно. Мат се застави да натисне малко кокалестите рамене на момчето.

— Коул, говори по-високо! Какво означава тази Последна полунощ?

— Ти знаеш. Тогава… всички деца… ти знаеш, те чакат и в полунощ… ще вземат ножове или пистолети. Ти знаеш. И ние ще влезем в стаите на родителите си, докато спят и… — Коул замълча отново, но Мат забеляза, че накрая се изтърва и каза „ние“ и „нашите“.

— Децата ще убият родителите си, така ли? — заговори Мередит със спокойния си, овладян глас.

— Той ни показа къде да кълцаме или мушкаме с ножа. Или ако има пистолет…

Мат бе чул достатъчно.

— Можеш да останеш… в сутерена — прекъсна го той. — Ето ти няколко амулета. Залепи си ги, ако сметнеш, че си в опасност. — Даде на Коул дял пакет със самозалепващи се листчета.

— Само не се страхувай — добави Мередит, а госпожа Флауърс се появи с чиния с печени наденички и пържени картофки за Коул. Всеки друг път уханието на храна щеше да събуди глада на Мат.

— Също като на онзи остров в Япония — каза той. — Шиничи и Мисао ще го предизвикат и тук, ще го направят отново.

— Времето ни изтича. Всъщност вече е денят на Последната полунощ — наближава един и половина сутринта — изтъкна Мередит. — Разполагаме с по-малко от двайсет и четири часа. Или трябва да напуснем Фелс Чърч, или да организираме някаква съпротива.

— Съпротива? Без Елена, Деймън или Стефан? — възкликна Мат. — Ще бъдем избити. Не забравяйте шериф Мосбърг.

— Той не е имал това. — Мередит подхвърли бойното копие във въздуха, улови го ловко и го подпря отстрани до тялото си.

Мат поклати глава.

— Шиничи пак ще те убие. Или някое малко хлапе с полуавтоматично оръжие от дрешника на баща си.

— Трябва да направим нещо.

Мат се замисли. Главата му пулсираше.