Полунощ в Ел Ей

Тя беше на 29 години, разведена, управителка на кафенето „Нейтив Бийн“ на авеню „Хилхърст“. Балард се сети внезапно, че сигурно ще познае жертвата, защото кафенето се намираше в нейния квартал Лос Фелис. Макар че се премести там само преди няколко месеца, „Нейтив Бийн“ стана за нея любимото място, където отиваше за кафе и от време на време за мъфин с боровинки сутрин след смяна, особено ако искаше да се отърве от сънливостта и да отиде на брега на океана.

Почука леко на вратата и влезе. Синди Карпентър още седеше по нощница на кушетката за преглед. Въпреки че бе облякла дрехите си след като се изкъпала, те бяха прибрани в кафява хартиена торба като веществено доказателство и сложени на рафта в стаята. Такива бяха правилата, доктор Фалън бе затворила торбата херметично. Имаше и втора торба за веществени доказателства, в която Блек и Макджий се бяха сетили да приберат нощницата, която носела при нападението, както и чаршафите, завивката и калъфките за възглавници от нейното легло. Това също беше по правилата, но патрулните полицаи ги пренебрегваха често. Балард призна неохотно, че Макджий и Блек са си свършили работата както трябва. На рафта имаше и написана от доктор Фалън рецепта за експресно противозачатъчно и лист с указания как жертвата да провери резултатите от тестовете за ХИВ и болести, предавани по полов път, взети след прегледа.

Оказа се, че наистина познава Карпентър. Жената беше висока и слаба, русата й коса стигаше до раменете. Балард я бе виждала много пъти през стъклото на гишето за получаване на покупките. Случваше се и Карпентър да приема поръчката, макар да беше ясно, че не работи зад тезгяха, а ръководи заведението. Балард очакваше с нетърпение деня, когато ще отворят и салона след пандемията, за да седне на някоя маса вътре. В кафене винаги умуваше успешно за работата си. И това много й липсваше през последната година.

Но показанията в картата и думите на Фалън в коридора не я бяха подготвили за физическото състояние на Карпентър. Кожата около очите тъмнееше от кръвоизливи заради душенето, имаше рани на долната устна и лявото ухо от хапането. Личеше и ожулване на едната вежда и Балард знаеше от какво е заради предишните случаи — грубо смъкване на маската, която са залепили върху очите й. А косата й нарочно бе окълцана накриво от нападателите — Балард знаеше и какво ще й разкаже Карпентър за това унижение накрая, смахнатия завършек на насилието. Престъпниците бяха отнесли този кичур.

Опита се да не говори прекалено официално.

— Синди, аз съм Рене и съм детектив от участъка в Холивуд на полицейското управление на Лос Анджелис. Ще разследвам този случай и трябва да ти задам няколко въпроса, ако не възразяваш.

Оставена сама в стаята, Карпентър бе плакала. Стискаше хартиена кърпичка в едната си ръка, с другата държеше телефона си. Балард искаше да научи с кого е говорила или на кого е изпратила съобщение, но можеше да почака с този въпрос.

— Малко оставаше да не се обадя на вашите колеги — призна Карпентър. — А после си помислих: „Ами ако онези дойдат отново?“. Исках някой да знае.

Балард кимна, за да покаже, че я разбира.

— Доволна съм, че си се обадила. Защото ще се нуждая от твоята помощ, за да заловим онези мъже.

— Но аз не мога да ви помогна. Дори не видях лицата им. Носеха маски.

— Е, да започнем с това. Видя ли китките им? Или други части от телата? Цвета на кожата — бял, черен, кафяв?

— И двамата бяха бели. Видях китките им и други части от телата им.

— Добре, разбрах. Кажи ми нещо за маските.

— Приличаха на скиорски маски. Едната беше зелена, другата — синя.

Същите като при предишните две нападения. Връзката между случаите вече се опираше не само на догадки.

— Ясно, това ще ни помогне — каза Балард. — Кога видя скиорските маски?

— Накрая. Когато смъкнаха маската от очите ми.

Това беше необичайна подробност и при трите изнасилвания. Среднощните донасяха предварително изработени лепкави маски, които слагаха върху лицата на жертвите си, но накрая ги махаха. Очевидно не искаха да ги оставят като веществени доказателства. Още по-важното беше, че явно не слагаха маски на жените, за да им попречат да ги видят. Собствените им скиорски маски ги предпазваха от разпознаване. Изглежда, искаха да скрият нещо друго от жертвите.

— Видя ли още нещо? Или само маските?

— Единият си нагласяше ризата. Видях медицински пластир на ръката му.

— Чия ръка — на мъжа със зелената маска, или със синята?

— Зелената.

— Какъв пластир? Как изглеждаше?

— Май беше от най-големите, квадратните. Ето тук.

Карпентър посочи вътрешната страна на мишницата си.

— Според тебе дали е скрил татуировка с него?

— Не знам. Зърнах го за… може би за половин секунда.

— Добре, Синди. Знам, че е трудно, но искам да чуя какво са ти направили, трябва и аз също да снимам травмите, които са ти причинили. Но първо искам да те попитам дали подсказаха с нещо, каквото и да е то, че са знаели и преди коя си ти?

— Тоест дали не са ме подбрали наслуки ли? Не, изобщо не познавах тези типове.