Полунощ в Ел Ей

— Разбрах. Добре, Габриел, искам още две неща от тебе.

— Какви?

— Нужен ми е телефонният номер на твоята приятелка и искам да дойдеш с мен до моята служебна кола за минута.

— Защо да идвам с вас? Искам да видя баща си.

— Габриел, засега няма да ти позволят да видиш баща си. Искам да ти помогна. Нека сега е последният път, когато се налага да говориш с полицията за това. Но за да е така, трябва да взема намазки от ръцете ти, за да съм сигурна, че казваш истината.

— Какво?

— Ти заяви, че не си стрелял тази вечер. Ще взема намазки от ръцете ти с нещо, което имам в колата си, и така ще проверя. После ще ме видиш и чуеш чак когато намина да ти съобщя, че сме заловили човека, който стори това на баща ти.

Балард изчака, докато Габриел умуваше над възможностите си за избор, после му каза:

— Ако не желаеш, няма как да не допусна, че си ме излъгал. Не искаш да стигнем дотам, нали?

— Добре, както кажете, хайде да го направим.

Балард се отби при групата в другия ъгъл да помоли Мур за ключовете от колата. Мур й каза, че ги е оставила в колата. Балард изведе Габриел на паркинга за линейките. Чак сега извади бележник от задния си джоб. След като записа телефонния номер на приятелката му, добави описанието на мъжа с вдигнатата качулка на горнището. Отвори багажника, извади комплект за вземане на намазки, използва го и за двете ръце на момчето, накрая прибра всяка проба в затваряща се пластмасова торбичка, за да ги предаде в лабораторията.

— Ето, няма барут, убедихте ли се? — каза Габриел.

— В лабораторията ще потвърдят това — отговори Балард. — Но аз вече ти вярвам.

— И сега какво да правя?

— Върни се вътре и стой до майка си и сестрите си. Трябва да бъдеш силен, да ги подкрепяш.

Той кимна и лицето му се разкриви, сякаш думите й, че трябва да бъде силен, тутакси му отнеха цялата сила на духа.

— Добре ли си? — попита Балард и докосна рамото му.

— Ще хванете онзи, нали? — промълви момчето.

— О, да. Ще го хванем.

6.

Балард успя да се върне в участъка чак към три часа сутринта. Качи се по стълбата от задния коридор и отиде в стаята, която си деляха екипите за борба с бандитизма и борба с проституцията и нелегалния хазарт. Помещението беше продълговато и обикновено пустееше, защото хората от екипите си вършеха работата по улиците. Но сега тук беше претъпкано. Полицаи от двата екипа, всички в униформи като нея, седяха зад бюра или около маси по цялата дължина на стаята. Повечето не носеха маски. Имаше няколко възможни обяснения за това гъмжило. Първо, трудно беше да свършат нещо, докато са униформени според общата заповед за повишена готовност на празника. Тоест идеята да изкарат колкото може повече полицаи на улицата, докато тълпите празнуват Нова година, имаше обратен ефект. А може би след най-напрегнатия период от полунощ до два часа сутринта всички се бяха върнали за почивка. Балард обаче знаеше, че може и да се дължи на новата атмосфера в полицейското управление на Лос Анджелис — служителите бяха лишени от възможността да действат по своя инициатива и само чакаха нещо да се случи, за да реагират. Обикаляха по улиците единствено когато това се изискваше от тях, а и тогава не правеха нищо повече от минимално необходимото, за да не си навлекат оплаквания и неприятности.

Тя си представяше мнозинството свои колеги като обикновен гражданин, озовал се насред банков обир. Главата наведена, погледът извърнат встрани, покорство заради предупреждението: „Никой да не мърда и няма да пострадате!“.

Забеляза сержант Рик Дейвънпорт в края на една маса и отиде при него. Щом го доближи, той престана да се взира в смартфона си и я посрещна с усмивка на лицето без маска. Вече навлизаше в средата на петото десетилетие от живота си и се занимаваше с бандите в района на участъка от много години.

— Здрасти, Балард — поздрави я той. — Чух, че Ел Чопо си го е отнесъл тази нощ.

Тя спря до масата.

— Ел Чопо ли?

— Такъв прякор бяха лепнали някога на Хавиер — обясни Дейвънпорт. — Когато беше гангстер и използваше сервиза на баща си за разпарчетосване на крадени коли.

— Но напоследък не го е правил, така ли?

— Ами уж се зае само със законен бизнес, след като жена му започна да ражда.

— Учудих се, че и вие не бяхте там тази вечер. Това ли е причината?

— И това, и други неща. Просто вършим каквото хората искат от нас.

— Тоест не им досаждате на улицата, а?

— Ясно е като бял ден, че ако не могат да ни спрат финансирането, поне искат да не им се мяркаме пред очите. Прав ли съм, Кордо?

Дейвънпорт се обърна към Кордеро от екипа за борба с бандитизма.

— Прав си, сержант — кимна Кордеро.

Балард придърпа свободния стол вдясно от Дейвънпорт и седна. Реши, че не иска повече общи приказки.

— И какво можеш да ми кажеш за Хавиер? Вярваш ли, че всичко при него е станало законно? А онези в „Лас Палмас“ биха ли му позволили да се измъкне?

— Говореше се, че преди петнайсетина години се откупил от тях — каза Дейвънпорт. — И доколкото знаем, всичко при него е било чисто оттогава.

— Или е бил прекалено хитър, за да го спипате?

Сержантът се засмя.

— И това е възможно.

— Добре, имате ли все още негово досие?