Полунощ в Ел Ей

— О, досието си го имаме. Може и да е прашасало. Кордо, извади папката за Хавиер Рафа и я дай на детектив Балард.

Кордеро отиде при шкафовете с по четири чекмеджета, които заемаха цяла стена по дължината на стаята.

— Ето колко време мина, откакто не се занимаваме с този тип — подхвърли Дейвънпорт. — Досието му е на хартия.

— Значи с нищо не се е проявявал? — настоя Балард.

— С нищо. А ние щяхме да научим, ако играеше мръсно. Държим под око някои банди. Ако техни хора се срещаха с него, щяхме да го видим.

— Колко се беше издигнал Рафа, преди да излезе от играта?

— Не много. Беше си обикновена кримка. Така и не заведохме дело срещу него, макар да знаехме, че разфасова крадени коли за своята банда.

— Как научихте, че се е откупил?

Сержантът завъртя глава, явно не помнеше.

— От осведомител. Сега не мога да ти кажа името му… много време мина. Но такава беше мълвата и доколкото успяхме да установим, приказките се оказаха верни.

— А колко би могло да му струва? — попита тя.

— Не помня. Може да го има в досието.

Кордеро се върна и подаде папката на Дейвънпорт, не на Балард. Сержантът й връчи папката.

— Ето ти увлекателно четиво.

— Може ли да я взема?

— Стига да я върнеш накрая.

— Разбрахме се.

Балард взе папката, стана и излезе. Стори й се, че неколцина от мъжете в стаята я изпратиха с поглед. Не беше много популярна тук след цяла година увещаване, а след това и настояване за сведения и помощ в разследвания от страна на хора, които бяха твърдо решени да правят колкото се може по-малко.

Слезе по стълбата и отиде в стаята на детективите, където завари Лайза Мур зад нейното бюро. Пишеше нещо на компютъра.

— Вече си тук.

— Но не с твоя помощ — отвърна Мур. — Ти ме заряза при семейството и онова недорасло ченге.

— Родригес ли? Той май е навъртял пет години служба. Работил е в друг участък, преди да го прехвърлят при нас.

— Все тая. Прилича на хлапе.

— Научи ли нещо полезно от вдовицата и дъщерите?

— Не, но пиша доклада. Впрочем какво ще правим нататък?

— Аз ще се занимавам с това засега. Изпрати ми каквото си написала.

— Няма ли Западното бюро да поеме случая?

— Всички екипи са заети с двойно убийство. Затова аз ще продължа, докато са готови да им го прехвърля.

— Тирето съгласи ли се?

— Говорих с него. Не е против.

— Какво носиш? — попита и посочи папката Мур.

— Старо досие на Рафа от групата за борба с бандитизма. Дейвънпорт каза, че Рафа не е бил забъркан в това от доста години — откупил се, когато се оженил.

— Ах, колко мило — промърмори Мур.

Гласът й натежа от присмех. Балард бе проумяла отдавна, че Мур вече е неспособна да изпитва състрадание. Вероятно защото през цялото време разследваше сексуални престъпления. Загубата на способността за съпричастие с жертвите на такива деяния беше естествена самозащита, но Балард се надяваше това никога да не сполети и нея. Работата в полицията лесно би могла да съсипе човек. Но тя беше убедена, че ако не можеш да съчувстваш, значи си загубил душата си.

— Изпрати ми доклада си, когато е готов — помоли тя Мур.

— Ще го имаш.

— И нищо не се чува за Среднощните, нали?

— Все още не. Може да си кротуват тази нощ.

— Рано е да се каже. За случая от Деня на благодарността получихме сигнал чак призори.

— Направо прелестно. Очаквам с нетърпение изгрева.

Пак същият сарказъм в гласа. Балард се престори, че не е забелязала, и зае празно бюро близо до нея. Работеше нощем и нямаше свое място. От нея се очакваше да използва което и да е свободно бюро, когато е нужно. Взря се в дреболиите на рафта над нишата, където се настани. Досети се бързо, че това е мястото на детектив Том Нюсъм от дневната смяна, който разследваше престъпления срещу личността. Той обичаше бейзбола и на рафта имаше няколко сувенирни топки върху мънички поставки с автографи на някогашни и сегашни играчи от „Доджърс“. Скъпоценността на колекцията беше защитена от прозрачно пластмасово кубче. На топката се виждаше подписът не на играч, а на човека, който бе коментирал мачовете на „Доджърс“ по радиото и телевизията повече от половин век. Не само любителите на бейзбола почитаха Вин Скъли като „гласа на града“. И Балард знаеше името му, и си помисли, че дори в полицейския участък Нюсъм рискува да му откраднат тази топка.

Отвори папката, която сложи на бюрото, и погледът й се спря на снимка от регистрация на Хавиер Рафа в участъка на млади години. Той бе навършил трийсет и осем години преди смъртта си, а снимката беше от 2003-та година — арестували го за съхранение на крадени вещи. Прочете подробностите в протокола, към който бе прикачена снимката. Спрели Рафа за проверка, докато карал пикап „Форд“ от 1977 година, и намерили няколко употребявани части от разглобени коли. На една от тях не бил заличен серийният номер от производителя и се оказало, че е от „Мерцедес“ G-класа, откраднат в долината Сан Фернандо един месец по-рано.