Поражението на дерините

Не му се искаше да ги облича по няколко причини. Дълбоко в съзнанието си усещаше, че това може би ще е за последен път, че може би никога вече няма да му разрешат да участва в църковните тайнства, които бяха живота му през тези двадесет и девет години.

Той наведе глава и се опита да се моли, но не намираше нужните думи. Или по-точно, думите идваха, но се появяваха в ума му като безсмислени групи и фрази, които не го успокояваха. Можеше ли да помисли някога, че именно той ще предаде на гроба собствения си брат и сестрата на Морган? Кой можеше да си представи, че ще настъпи такъв момент?

Чу как вратата зад него се открехва внимателно и обърна глава. На прага се показа старият отец Анселм, облечен в расо и бяла дантелена стола, навел глава за извинение, че го е обезпокоил. Той погледна към шкафа с одеждите редом с Дънкан, към черния копринен филон, закачен в шкафа и още необлечен, а после се обърна към Дънкан.

— Не искам да ви притеснявам, монсиньор, но времето наближава. Мога ли с нещо да ви помогна?

Дънкан поклати глава и отново се обърна към олтара.

— Готови ли са всички?

— Семейството е в църквата, процесията се събира, имате само няколко минути на разположение.

Дънкан наведе глава и затвори очи.

— Благодаря ви, идвам веднага.

Чу как вратата зад него се затвори тихо и вдигна глава. Изображението над олтара бе на благия, всеобичащ Бог, той не се съмняваше в това. Бог щеше да разбере всичко, което Дънкан щеше да извърши, защото този единствен път трябваше да наруши църковните разпоредби. Сигурен бе, че Бог няма да го съди прекалено строго.

Дънкан въздъхна, изправи се и взе от шкафа черния епитрахил, поднесе го до устните си, а после го преметна през глава. След това сложи кръстосаните му краища под коприненото въже, което бе опасъл около кръста си. Облече филона и нагласи гънките, за да падат по нужния начин. Най-накрая огледа одеждите си внимателно, изглади кръста, избродиран със сребро върху лицето на черната коприна.

После се поклони на олтара и се запъти към вратата, за да се присъедини към процесията.

Този път всичко трябваше да е в пълен ред, съвсем както се полагаше, защото вероятно това щеше да е последната му служба, а тя трябваше да е образцова.

Морган седеше безмълвно на втората пейка зад ковчезите. От дясната му страна беше Келсън, от лявата бяха Джеърд и Маргарет. Всички бяха облечени в черно. Зад тях седяха Дери, Гуидиън и голяма група съветници и служители на херцог Джеърд, както и помощници и слуги от дома му. Зад тях стояха граждани на Кулди, тези от тях, които бяха успели да се вмъкнат в малката църква. Жителите на Кулди обичаха Бронуин и Кевин, затова народът скърбеше за смъртта им, както скърбяха хората от собственото им семейство.

Навън утрото беше слънчево, но мъгливо и студено, може би за последен път преди настъпването на пролетта. Но в църквата „Свети Тейло“ беше мрачно, тържествено, призрачно. Бледите пламъчета на траурните свещи заместваха сватбените светила, които би трябвало да огряват всичко, ако нещата бяха вървели както бе запланувано.

Двата ковчега бяха поставени в центъра на напречния кораб на църквата, от двете им страни имаше тежки погребални подставки за свещи, а самите ковчези бяха обвити в черни кадифени плащеници. Върху ковчезите бяха сложени нарисувани гербове на двете семейства и Морган, обзет от мъка по близките му същества, които лежаха вътре, си представи ясно изображенията на двата герба.

Родът Маклейн: Сребрист фон, върху него три червени рози, две от едната страна и една от другата. В центъра, на светлосин фон, сребърен спящ лъв. Най-отгоре щастливата цифра на Кевин — сребърна лента и три точки.

Родът Морган: Тука гърлото му се сви, но той намери сили да продължи. Черен фон, зелен грифон, долу двойна панделка от цветя. Сега това беше върху ромб, а не върху щит. Заради Бронуин.

Очите му се замъглиха и той премести поглед от ковчезите към олтара, където запалените свещи примигваха и се отразяваха върху лъснатото сребро и злато на свещниците и украшенията на олтара. Но одеянията от олтара бяха черни, позлатените фигури на светците бяха загърнати в черно. Хорът започна да пее химна за влизане на процесията. Всичко това потвърждаваше на противящото се съзнание на Морган, че той присъства не на нещо друго, а на погребение.

Участващите в службата тръгнаха един след друг: най-отпред облечен в расо и стола свещеник, размахващ кадилница, от която се носеше остра миризма на тамян, след него — друг с омотан в черно голям кръст в ръце, после момчета, носещи блестящи сребърни свещници със запалени свещи. След тях вървяха монасите от „Свети Тейло“, всеки от тях облякъл стола върху одеянието си, заметнал черен епитрахил в знак на траур. Най-отзад вървеше Дънкан, който щеше да ръководи службата, с бледо лице на фона на черно-сребристите си одежди.

Процесията наближи олтара и се раздели в двете посоки, за да може ръководителят на службата да стигне до самия олтар. Морган гледаше с невиждащ поглед и отговаряше автоматично, когато братовчед му започна литургията.

— Ще отида до олтара на Господа.